Вятърът небето роши над плешивите бърда,
тътри облакът галоши, пълни с тонове вода,
кой ли слънцето подкара към щастливите земи? –
бяла бабина попара! – мократа мъгла дими,
идат – дълги, падат – ледни,
моите последни дни,
ни да легнеш, ни да седнеш, кой ли ще те подслони? –
като в стар алпийски глетчер нощем виеш като вълк,
вечен пътник – без билетче, си на този свят дошъл,
накъдето и да тръгнеш, сякаш блъскаш се в стена...
Цял живот рисуваш с въглен
светла стиска Светлина.