автор: regulus

7. Между плочите

Бях предупредил, че имаме доста „работа“ за вършене днес, затова всички станаха овреме и се приготвихме бързо. Дори единственият пушач не ни караше да го чакаме. Натоварихме прилежно нещата (бяхме свикнали вече на определен алгоритъм) и седнахме на топло. Батериите на вятъра се бяха поизхабили, но все още си духаше с постоянство. Потеглихме напред, под продрани сиви облаци, пропускащи на места бледи слънчеви лъчи.
Продължихме по почвен път на север, за да обиколим цялата Мелраккасльетта – полуостров с неправилна четириъгълна форма, стърчащ от североизточния бряг на острова – като минем през най-северната точка на Исландия. Пресичахме многобройни малки езерца, ручейчета, блатисти затревени ливади. Тревите не бяха високи, а по-скоро зелени, затова виждахме далече настрани. Пътят се промъкваше по песъчливи полуостровчета, пресичаше малки лимани, минаваше над водата по импровизирани насипи и малки мостчета.
След десетина километра, съвсем до брега на голямо езеро, стигнахме разклон вдясно. Път нямаше, само следи от коловози тук-там в тревата и камъните. Навлязохме стотина метра навътре и там оставихме Караман да ни чака. Опаковахме се в якета и качулки и поехме право на север – на около километър се виждаше голям фар, разположен на нос Храунхафнартанги (Hraunhafnartangi). Там именно бе и най-северната точка на Исландия. Вървяхме по скалистия бряг, но не до водата, а по-високо, върху подравнени скали, които първоначално помислих за изкуствено поставяни. Оказа се обаче, че са естествени и само пообработени отгоре, за да може да минават автомобили. Поне някакви автомобили. Бяха ползвали „пътя“ при строежа на фара, а и за да стигат до него сега. На запад се откриваше широк залив, пълен с парчета дърво – цели стволове или големи клони, както и с разни други боклуци. Дори и тук ги имаше! Въпреки, че бяха едва забележими. По време на буря вълните стигаха далече навътре в сушата – загладени дървени стволове се виждаха и от другата страна на скалите, на пет-шест метра височина и поне на двадесет далече от водата. Слабозаинтригувани чайки прелитаха над нас, колкото да се уверят, че не сме заплаха и не се ядем. След четвърт час стигнахме края на носа – изкуствено подсилен с насипани камъни, образуващи стена срещу северния вятър, а най-вече срещу северните вълни. Небето беше сиво, а морето тъмно синьо. На няколко километра навътре се виждаше лента осветена слабо от слънцето вода, която рязко се отличаваше от околната.
- Виждате ли тази линия там? – посочих в далечината – Това е северният полярен кръг.
- А, това ли е? Че много е близо!... – зачудиха се жените – А защо е по-светла водата?
- Защото я осветява слънцето, бе! – не се стърпя другият мъж – Да не мислите, че е осветена специално?
Започнаха да се смеят и спорят кой какво е имал предвид и какво е казал. Но наистина сякаш бе осветен самият полярен кръг – минава на три километра северно от носа, на 66 гр., 33 мин., 39 сек. северна ширина. Зад него започват пределите на Арктика и там поне веднъж годишно слънцето не залязва (а през зимата не изгрява). Доста романтично ми прозвуча, въпреки студения постоянен вятър. В Исландия само няколко островчета са зад полярния кръг, като само на едно има хора (Гриимсей – Grímsey). Гледахме кръга известно време, а после се обърнахме на изток, за да позяпаме и фара. Шест етажен беше, бял и хубав на вид. И пуст. Дотолкова, че дори не ни се прииска да се приближим до него. На завет под скалите някой беше направил колиба от греди, застлана с торф на покрива. С времето се беше полуразрушила, но все пак влязохме в нея за по една снимка.
Доветря ни доста вече и тръгнахме обратно. Някъде в далечината Караман белееше (сребрееше) като точка в зеленото. Сега вятърът духаше в гръб и изведнъж стана по-топло. Стигнах първи до пътя и видях, че има някаква табела там. Зачетох се. През десети век някой си воин, заедно с още четиринадесет мъже акостирал в този залив. Много им харесало мястото и им се сторило подходящо (?), затова и се заселили там (а жени?). През столетията обаче се оказало, че импровизираното им пристанище много често се задръства от плаващи ледове и става неизползваемо. Затова се наложило да го преместят в днешния Рауфархьофн, където запушвания ставали много по-рядко… Такива работи. Да се чудиш откъде ли са идвали тези хора, та да им се види подходящо за живот това място?! И доста се почудих, наистина.
Дойдоха другите, намърдахме се на топло и водачката поведе звяра нататък, по прашния почвен път. Доста такива има в страната, но са повече от прилични – нямат дупки, дори и бабуни, спечени са идеално и позволяват развиването на доста висока скорост. Разрешената по тях е 80, но често пъти карахме и с по-висока. Тук нямаше и насрещно движение (а и попътно), затова се движехме доста смело и весело някак.
Оставихме постепенно океана, преминахме през няколко уединени малки ферми в пустошта (веднага се сетих пак за Гудхмундур Магнуссон). Погледнах тайно на север, когато преминахме две малки разклончета по пътя. Там се намираше Рифстанги (Rifstangi), малък нос, затварящ залива, по който вървяхме одеве, от запад. Бях чел, че някакви най-нови сателитни изследвания сякаш били установили, че Рифстанги е с няколко милиметра по на север от Храунхафнартанги и така се явява най-северна точка на острова, но не го споделих сега. Сякаш се страхувах някой да не пожелае и там да ходим (няколко километра пеша в едната посока), пък да закъснеем за другите атракции. Така, че хората напредваха на запад в незнанието си и скоро излязохме на западния бряг на Мелраккасльетта и поехме на юг. На запад се отваряше големият залив Йоксарфьордхур (Öxarfjörður) – от време на време виждахме водите му измежду голите скалисти хълмове, през които минавахме. Зад водите, в далечината се извисяваха тъмни планини и веднага пресметнах, че някъде там трябва да нощуваме нощес. Но къде беше още тя!...
Скоро пристигнахме в града Коупаскер (Kópasker). Три успоредни улици, пресечени от още десетина. Трябвало да има бензиностанция там, каза още снощи хазяйката, както и магазин за провизии. То хубаво, че трябвало, ама къде беше?! Обиколихме няколко пъти града, без да можем да я намерим. Наложи се да включим навигация на един от телефоните и чак тогава той ни докара до мястото. И все пак донамерих колонките пеша – бяха скрити зад ъгъла на една сграда. До тях беше и магазинът. Едни отидоха в него, а други опитахме да заредим гориво. Трудно ни се отдаде плащането с карта на самата колонка. Наложи се да попитаме вътре. Но поне видяхме как става, да знаем за друг път.
Оттам подкарах аз и вече с нетърпение очаквах да минем тридесетте километра до Асбиргхи (Asbyrgi). Това е една особена местност, разположена в северния край на вулканична област. Представлява масивно и равно вдлъбване на земята, под формата на огромна подкова (със стърчащо „островче“ в средата), спрямо околната местност. На места отвесните стени по края стигат сто метра височина. Дължината на „подковата“ е няколко километра, а най-голямата ѝ широчина – около половин километър. Много особено място.
Към него бързахме и не след дълго бяхме там. От равнината се откриваше тесен (~ 250 метра) вход в склона, през който влизаше пътят. Още в началото имаше нещо като туристически център, който подминах на скорост (щях да им разправя подробностите лично). Пътят се стесняваше после, минаваше от едната страна на възвишението в средата на „подковата“ и малко след това свършваше на голям паркинг. Първото, което забелязахме бяха… дърветата! Малки и хилави дръвчета се бяха завъдили тук, на завет в ниското. Беше станала сериозна горичка, из която се провираха отделни облагородени пътечки. Тръгнахме по една от тях, за да стигнем до отвесната скална стена на изток.
Цялото място и голяма част от околността в края на деветнадесети век стават собственост на един исландски… поет! Той обръща внимание на природния феномен и няколко години обикаля насам-натам, прехласвайки се. Не си спомням дали и той самият не създава легендата, че цялата местност е отпечатък от копитото на Слейпнир (Sleipnir – осмокракият, крилат кон на Один), затова и прилича на подкова. Вероятно е така, но Один не казва със сигурност… След време правителството откупува Асбиргхи и мястото става природен парк, за радост на такива туристи като нас (не знам какво мисли Слейпнир).
По пътечките имаше доста хора, разминавахме се с кимвания. Стигнахме до отвесната стена – наистина отвесна, гладка и като дялана нарочно. Обиколихме още през гората – много приятно беше, след досегашното безлесие, а накрая стигнахме до най-далечната, вътрешна част на „подковата“. Там се бе образувало малко естествено езеро, пълно с диви патици. Починахме си на слънце на нещо като дървено кейче, а после обиколихме и към западната страна, дори се качихме в подножието на скалите, до едно място, от което имаше хубава гледка към езерото и на север към „подковата“.
Никак не ми се тръгваше, но вече преваляше обяд, а ни чакаха още доста места. Върнахме се при Мрохпета, седнахме удобно и скоро излязохме от „подковата“. Завихме на запад, а след малко и на юг. Преди Асбиргхи бяхме пресекли една голяма река – Йокулсау ау Фьотлум (Jökulsá á Fjöllum) – взимаща обилните си води от северните ръбове на ледниците на Ватна. Сега тръгнахме по левия ѝ бряг на юг, по черен път, но далече от водата. Голям прахоляк беше! Пътят се провираше през ниска, бодлива растителност, обикаляше малки хълмчета или пък ги изкачваше. Прашно и еднообразно. Отделно имаше доста движение – пак бяхме в туристически район. Тесният път не позволяваше изпреварване, а когато понякога трябваше да се разминем, това ставаше на определени места. Насрещните коли се виждаха отдалече и двамата шофьори започваха да търсят място за разминаване. Който намереше първи, спираше и присветваше на другия да минава. За пореден път ми направи впечатление колегиалността на пътя – никакво бързане и припиране, свиркане, сечене на път и пр. глупости. Някак спокойно и плавно, в унисон с всичко там, се придвижваха и колите.
След петнадесетина километра такова придвижване стигнахме до Хльоудаклеттар (Hljódaklettar – „шепнещите скали“). Голямата река с времето бе издълбала дълбок каньон, разтварящ се тук-там в странни форми, останали високо над водата и образуващи интересни фигури. Напекло бе доста вече, вървяхме половин километър пеша до мястото, а се оказа, че и там трябва да се върви покрай „експонатите“. Единия наричаха „окото“, другия „залата на Валхала“ и т.н. Най-общо, скалите напомняха тези при Рейнисфяра – сглобени от малки многоъгълници, израстващи триизмерно в призми, които от своя страна пространствено се изкривяваха, заемайки всякакви произволни на пръв поглед форми. Казват, че особеният строеж на скалите благоприятствал ехото и затова били „шепнещи“ – повтаряли думите или шепота на вятъра… Опитах няколко пъти, но шумът от реката беше толкова силен, че нищо не чух в отговор. Спомних си една теория, че този вид скали всъщност представлява вкаменени древни (мезозойски или по-стари) огромни дървета, чиито разпарчетосани стволове сега ни изглеждат като призматични скали, а на практика това са отделните снопчета в сърцевината на растението и пр. Ами като гледах сега, възможно беше. Ама иди го докажи!...
Доста имаше за обикаляне, но хората, особено женските, се бяха поизнервили нещо – най-вече от пътя, пека и физическата активност. Обиколихме още малко и по поречието (попоточието?) на едно поточе се върнахме при Караман, прашасал до жълто. Яхнахме го, върнахме се на прашния път и продължихме още десетки километри нагоре по течението на реката. Има няколко големи водопада на нея в този район, но най-вече искахме да видим Деттифосс (Dettifoss) – водопадът с най-голям дебит в цяла Европа. Достигнахме го, след каране из вулканичната местност още двадесет километра. В един момент направо стана уморително.
Паркингът беше далече от реката и едната жена отказа да дойде. Оставихме я и поехме. Отдалече се чуваше тътенът на водата, надвиващ писъка на вятъра. Добрахме се до ръба на скалния каньон. Мааааалееееее!... Каква гледка само!... Огромни количества кална вода вкупом се изсипваха в бездната, стотина метра надолу. Линията на водопада бе коса спрямо течението на реката и от нашия (левия) бряг много по-добре, (по-фронтално някак) можеше да се види и осъзнае могъществото на водата. Трудно се чувахме един друг, но то и нямаше какво толкова да си говорим – стояхме и гледахме втрещени.
След няколко минути се посъвзехме и повървяхме по скалите, за да отидем до една дървена платформа за наблюдение. Дори и там, високо над водата, от време на време долитаха водни капки. На отсрещния бряг също имаше хора и тяхната пътечка слизаше по-ниско до водата. Но все пак нашият ми се струваше по-„правилен“ за наблюдение, по-близо до падащите води. Постояхме, всеки си мисли, каквото си мисли, а после полека-лека взехме да се връщаме назад. Жената в колата дремеше на топличко. Разбутахме я и подкарахме нататък.
След двадесет километра (вече по асфалтов път!) излязохме на добрия обиколен път № 1 и изоставихме поречието на Йокулсау ау Фьотлум. Завихме на запад и навлязохме в голямата вулканична местност, минаваща на юг западно от Ватна, а на север стигаща до брега на Йоксарфьордхур. Исландия е образувана от избликналата в океана лава, която после се е втвърдила, за да образува земя. Разположена е на разлома между континенталните плочи на Европа и Северна Америка, които постоянно се отдалечават една от друга, със скорост от около два сантиметра и половина на година. А това не е малко! В процепа се отварят гейзери (просмуканите океански води срещат лавата) и вулкани, земята хлътва и образува характерни оврази. Цепнатината пресича острова от югозапад на североизток, начиная южно от Рейкявиик, през парка с гейзерите, през Кьолур, западно от Ватна, през местността, където бяхме сега, за да излезе на океана западно от Мелракассльетта. И разделя Исландия на европейска и североамериканска част, така да се каже. Бяхме кацнали в североамериканската, за да преминем веднага в европейската част и чак сега щяхме да преминем пак в североамериканската.
Мястото, до което стигнахме след тридесетина километра се казваше Крафла (Krafla). Представляваше отделно възвишение с 818 метра надморска височина, по средата на безкрайно поле от засъхнала лава, обрамчено по края от жълто-кафеникави, обли ридове. Там се разполагаше голяма геотермална електростанция, чиито тръби като крака на паяк бяха разперени наоколо. Такива има много в страната, но до тази се доближихме съвсем – пътят минаваше под някои от тръбите ѝ. В цялата местност миришеше на преизподня, от всякъде излизаха пушеци, изчезващи бързо в ясно синьото небе. Веднага се виждаха пресните извержения на лавата, чисто черни, на фона на кафеникаво-зеленикавия фон на по-старите. Колите се оставяха на паркинг и човек можеше дълго да обикаля из лавените полета, наслаждавайки се на… лавата. На някои места достъпът не беше разрешен, понеже лавата все още беше прекалено гореща. Ние се задоволихме да погледаме от високото, а после да се изкачим малко нагоре по самотното възвишение, за да видим нечовешко сините води на кратера Витти (Vitti – „Ад“. Течната лава бе само на два километра дълбочина!). Доста напомняше на кратера Керидх, но може би бе малко по-голям. Купища хора като мравки обикаляха ръбовете му. Не ни се стори добра идея – бяхме го правили това вече. Подкарахме Караман обратно и от другата страна на пътя спряхме, за да видим как гъсти струи дим избиват от дупки в земята, а на места се образуват своеобразни кални извори – калта клокочеше и се плискаше гъсто, като забравена на котлона кола-маска, стелеше се в мазни слоеве със сиво-жълтеникав цвят. Всеки такъв „извор“ (който не течеше на никъде, а само бълбукаше) имаше особена своя миризма, но всички гравитираха около адската представа за серни изпарения. Помотахме се там, а после, по път № 1 прекосихме хребета на запад и се спуснахме към бреговете на голямото езеро Мииватн (Mývatn – „ватн“ е „езеро“ или по-скоро „вода“). Минахме по края на град Рейкяхлидх (Reykjahlið) и веднага свихме на юг, по източния край на езерото, отново изоставяйки път № 1. То е доста популярна туристическа дестинация и място за отдих на местните.
След няколко километра се отклонихме от пътя, за да посетим природния парк Диммуборгхир (Dimmuborgir – „тъмните замъци“). Хеви метъл любителите сред нас веднага се сетиха, че има така наречена хеви метъл група – ето откъде бе заимствала наименованието си. Не ми беше любим стил това и само бях чувал за групата, без да мога да си запея нещо нейно (по-скоро да затананикам – не мисля, че „пея“ е най-подходящият глагол в случая). Паркът е близо до пътя и не се отклонихме много. Паркирахме и някои се снимаха на портата с надписа (хеви метълите). Големи и черни скали във всякакви форми изпълваха площ от около петдесетина декара, ако не и повече, а между тях растяха храстовидни растения, като някои от тях за малко не бяха станали дървета. Входа беше на високо и гледайки надолу, народът се отчая колко дълго трябва да се щураме насам-натам по асфалтовите пътечки в ниското. Успокоих ги, че няма нужда да обикаляме всички „замъци“ – стигаше ни да погледнем оттук-оттам, колкото да имаме представа за какво става въпрос. А пък истинските посветени хеви метъли, каквито определено не бяхме, сигурно трябва да минат навсякъде… Успокоиха се и направихме една разходка за четвърт час.
Черна, застинала в отвесни форми лава. Издълбана, наръбена, на места загладена. Въображението вижда у нея какво ли не – глиганослон, пирамиди (много), пещери, птици, митични животни (които само аз изговарях по име), три овце (истински – лежаха в подножието на една пирамида) и какво ли още не. Черно и шуплесто. Сигурно си струва да се обиколи целият парк! Ама на, нали искахме да обиколим всичко в страната, нямаше как да останем повече.
Караман препусна на юг и скоро заобиколихме южния край на езерото и пресякохме малката рекичка, която се вливаше в него. Малко след това спряхме на брега, за да се порадваме на гледката, да изпушим по цигара (един) и да изхрускаме голяма торба с чипс (трима), която носехме от Коупаскер още. Пипнах водата – беше топличка и сладка (значи я и близнах). Представих се как плувам навътре… Но скоро ме сритаха да тръгваме.
Току на западния край на езерото, откъдето изтича голямата река Лаксау (Laxá), пак се качихме на път № 1, преминал по северния бряг. Продължихме на северозапад, през живописна наклонена долина, по път с плавни завои, пресичащ тучни зелени хълмове. От вулканичния пейзаж не бе останало нищо. Скоро подминахме град Лаугхар (Laugar), завихме на югозапад и се спуснахме до поречието на голямата река с поетичното име Скйаулфандафльоут (Skjálfandafljót), вливаща се след тридесетина километра в океана. На мястото, където я пресичахме, се намираше водопадът Гходхафосс (Goðafoss – „Божият водопад“). Казват, че тук, през хилядната година, след като било решено народът да стане християнски, един монах изхвърлил статуите на Один и Фрея във водопада. Оттам и името на последния. Сигурно е било доста стресиращо с кощунството си действие…
А иначе водопадът е красив! Разделя се на няколко отделни струи, които падат от двадесетина метра. Обикаляхме оттук-оттам сред многото хора на мястото. Седнах на една висока скала и просто гледах водата и бляскащото слънце в нея. Мислех си как ли се е чувствал Один тогава… Но многото едновидови представители на едно място не благоприятстват тихите мечтания, затова и скоро потеглихме нататък в астрономическата привечер, по нищо неличаща иначе.
За тридесет километра през скали и тесни, високи клисури, път № 1 пресече в основата му масивния полуостров Ии Фьордхум (Í Fjörðum) и излезе на брега на тесния и вървящ от север на юг дълъг фиорд Ейафьордхур (Eyjafjörður) – един истински, класически да го кажа, фиорд. Завихме на юг по брега и бързо стигнахме Акурейри (Akureyri) – може би най-големия град в Северна Исландия, с население над 5000 жители (според картата), разположен в самото дъно на фиорда, на мястото където река Ейафярдхарау (Eyjafjarðará) се влива в него. Преминахме реката по голям мост, а после минахме и през града в здрача (слънцето беше зад отсрещното възвишение и създаваше здрачна илюзия). Не ми заприлича по нищо на по-голям град от другите наоколо. Вероятно имаше повече квартали, невидими по околните склонове…
Продължихме по западния бряг на фиорда на север и след като минахме няколко малки градчета, след тридесетина километра прекосихме и Далвиик (Dalvík), разположен в едно малко разширение на фиорда. Вече предвкусвахме предстоящото пристигане, когато самият път ни изненада. Оказа се, че трябва да преминем през няколкокилиметров тунел, който е с еднопосочно движение! При това насрещните бяха с предимство. Вярно, нямаше почти никакво движение, но си беше стресиращо някак. Подкарах плахо напред в тъмното, но скоро се успокоих – на всеки стотина метра имаше отбивка, на която можеше да се изчака, ако отсреща идваше някой. Изчакахме два-три пъти, не повече, а после излязохме в един приказен малък фиорд – Оулафсфьордхур (Ólafsfjörður), където се намираше малкото едноименно градче, в което трябваше да нощуваме.
Стръмните склонове надвисваха с ръбатите си, но същевременно и някак бащински благи скали над тясната вода, притихнала в основите им, прислонила мъничко, като от детска рисунка, пристанище, с едно-две корабчета вътре. Слоестите облаци като капак покриваха гледката, оставяйки незначителни пространства, през които слънчевите лъчи бледо оцветяваха източните склонове. Почти спрях на място, за да гледаме природата, а после бавно (като скорост) и бързо (като време) се спуснахме стръмно към къщите. Имаше една основна улица и няколко пресечки. Веднага намерихме хотелченцето си – единствената къща с някакви табели върху си и с няколко малки исландски флагчета. Посрещна ни обичайната хазяйка – лъчезарна, здрава на вид, над шестдесет години. Настани ни и започна да се извинява, че точно тази вечер при тях щяло да има „концерт“, можело да бъде шумно… Концерт ли? Че какъв? Членове от две известни исландски групи (каза групите поименно) щели са свирят, жена и двама мъже (знам, че не е политкоректно!...). А какво свирят? Свирели блус, соул, джаз… и такива неща. Оооо, бейби!, дето се вика, помислих си. Казах ѝ, че няма проблем, и че ние също може да се появим. Можело, да.
Настанихме се, михме се, ядохме нещо (на пода – нямаше маси, дори и в коридора), а после половината си легнаха, а другата половина слязохме долу (местната кръчма бе точно под стаята ни) да видим какво свирят онези – чуваше се, че са започнали. Влизайки през вратата, попаднахме в средно голям салон, между импровизираната сцена и насядалата в редици от подредени столове публика. Всички ни зяпнаха, а тримата музиканти не спряха да пеят. Веднага притичахме до бара отсреща. Един мъж тръгна след нас и започна да говори нещо за „билети“ и пр., но добрата ханджийка се намеси и каза, че сме от гостите. Оставиха ни без билети, а две млади и хубави (по нашите норми) жени ни дадоха по една голяма наливна бира (не от козята, а истинска!). Заотпивахме блажено, наслаждавайки се на музиката.
Жената само пееше, а мъжете свиреха – единият на китара, а другият на бас-китара. И двамата припяваха, където бе необходимо. Тя бе облечена в стилна вечерна черна рокля, с понаправена прическа на черната си (боядисана?) коса, докато мъжете бяха като палячовци – с широки панталони, огащени до гърдите, с рзвлечени цветни ризи, единият бе наврял краищата на крачолите си в чорапите, а отделно от това беше и без обувки… Пъстра картинка. Но пък как свиреха! Не се поглеждаха и за секунда, но се усещаше, че заедно живеят Нещото – просто му даваха път навън, за да се докоснем до него и ние. И как само пееше тази жена! Плътните ѝ, ниски тонове бързо преминаваха във високи, но плавно, естествено някак, без всякаква ръбатост или каквото и да било напасване. С лекота. Все едно говореше за нещо. Залата беше притихнала. Огледах я. Бяха подредили столовете от заведението в четири редици от по десетина и хората стояха на тях, плътно един до друг. Някои държаха чаши с бира, други ги бяха оставили на малките масички, сгъчени тук-там между столовете. Повечето хора бяха над петдесетте, но имаше и млади, а и съвсем млади. Дадох си сметка, че вероятно това е почти цялото население на градчето или може би поне по един представител от домакинство. Стояха и слушаха, леко усмихнати. В същото време хвърляха и по едно око на нас, застанали прави встрани от бара. Чужди бяхме с чернокосието си.
За жалост, концертът свърши след няма и двадесет минути – по-голямата част бе минала докато се настанявахме и оправяхме. Седнахме отвън, в сумрака (слънцето бе зад високия рид и изглеждаше привечер), да си допием бирите. Седнаха и някои от местните. Смееха се, говореха… Наблюдавах ги и ми се сториха съвсем като хората навсякъде другаде. Дори ми се струваше, че схващам смисъла на някои изречения. Вероятно заради интонацията…
Към единадесет и половина се прибрахме, за да видим, че и музикантите ще спят там – бяха настанени в съседните стаи и току отиваха до банята и обратно. Успокоихме се и ние, преговорихме – общо и всеки по отделно – картините от деня, дръпнахме завесите, за да стане тъмно, и всеки си избра някакъв сън.