автор: d-Zen

Разказваше на дъщеря му за някакво си педерастче.
Че какво от това?
Те се смееха, смееха се заедно, кикотеха се...
Те са връстнички.

За пръв път видя Мара да се смее. И... не можеше да забрави, че я беше виждал да се усмихва един-единствен път - когато ѝ беше показал Тити на екрана на транслатора. Нито пък можеше да забрави, че Тити успя да я доведе вкъщи.
Константина пък си имаше цял университет с връстници, в чиято компания да се кикоти. Защо ѝ беше това бездомно коте?
Коя от двете ревнувам? Всяка - от другата?
Трябваха му доста документи за сделките в Каргоней, но изобщо не можеше да се съсредоточи, не можеше да си спомни кои му бяха в официален и кои в работен вариант, дори не можеше да си спомни кои на какъв носител беше нанесъл, ровеше слепешката в бюрото и хвърляше на килима, когато усети присъствието ѝ и вдигна глава.
Погледна я и разбра защо е дошла. За да му покаже, че ако той пожелае да правят секс преди да замине - няма нужда да я издирва из цялото жилище. Тя беше тук. Стоеше срещу него. Нямаше да му се крие, но... стоеше облегната на етажерката, ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите, краката ѝ - кръстосани при глезените. Двойно заключена поза. Готова съм, но не искам. Или, може би - не искам, но съм готова? Прекрасно. Той я изгледа. Тя прочете мислите му, пристъпи крачка встрани и спусна ръце покрай тялото си. В следващия момент ръцете ѝ се свиха в юмруци и се завряха дълбоко в джобовете на широката, карирана риза, с която беше навлечена... (Поне ризата беше дамски модел...)
И той отново си представи как... как...
Беше оглупял.
Беше доста оглупял.
Беше адски много оглупял.
- Мара, там... в общежитието, на стената, край леглото ти имаше постер на картина със слънчогледи...
И тя се усмихна.
Усмихна се някак... не много добре. Не много радостно. Но беше истинска усмивка, която прескочи в очите ѝ, заискри, потече със златиста светлина през порите на кожата ѝ... Как ли щеше да изглежда ако един единствен път се усмихнеше с истинска радост...
- Да? Какво - за него?
- Мислех, че е твой...
- Мой е.
- Защо не си го взе?
- Взех си го.
- Тогава защо не си го закачиш тук?
- ТУК?!- тя не го дразнеше. Тя не искаше да го дразни. Той виждаше, че тя не иска да го дразни.
- Да, тук, на стената, до твоето легло. Както го беше закачила там.
- Не става.
- Защо? На кой пречи?
- На мен.
- Защо ти пречи, Мара?- не, не, не можеше да повярва! Заговори за това, за да я зарадва.
Да я зарадва с някаква дреболия, с нещо, с каквото и да е! Как така разговорът им се изроди в кръстосан разпит? В какво я обвиняваше сега?
А тя пламна, разпери пръсти, размаха ръце и разтърси коси:
- Лео, на твоето жилище не му трябват постери, не му трябват кани със слънчогледи и на слънчогледите не им трябва твоето жилище!...
Той я гледаше зяпнал.
Тя срещна погледа му, захапа устни, отпусна ръце и наведе пет метра мигли към пода, а ноздрите ѝ потрепериха от една зле прокарана въздишка. После бавно се обърна и потъна в дълбините на въпросното жилище.
Той с усилие си затвори устата.
Какво му беше казала току-що?
Че той не ѝ трябва, нито пък му трябва тя?
Глупости. Вчерашна пикла. Говореше за постера и толкоз. Но пък каква фурия криеше в себе си, а? Искаше да ѝ каже ``Скачай в колата, идваш с мен в Каргоней.``, но тя не можеше да лети - беше бременна. Не се ядосвай, глупак, благодари се, че е бременна... И сякаш на инат продължаваше да ходи на работа... Беше ѝ казал ``Напускай!``. Тя продължаваше да работи. Дори платените дни, които ѝ се полагаха за бременността, все още не беше започнала да взема. Виреше нос и ставаше сутрин в 4,30 за първа смяна, излизаше през нощта в дъжда, в сланата, в мъглата да пропътува половината град, да се затвори в мизерния цех, за някаква мизерна заплата, която не ѝ вършеше никаква работа. Дори колата на Тити отказваше да взема. Константина се смееше ``Мара не иска да кара колата ми, защото е розова.`` ``Всичко ти е розово.`` беше откликнала Мара, беше пернала косата на Тити, беше метнала чантичката си на гръб и се упътила към спирката на метрото. Инак - беше се научила да кара розовата кола за един следобед.
Твърдоглава пикла.
Какво искаше да му докаже?
Нищо.
Тя на никого нищо не доказваше.
Правеше нещо много по-лошо. Стоеше край прага и придържаше вратата отворена. Всеки момент можеше да побегне навън. Да изчезне така, както се беше появила.
Така ли, моето момиче? Да видим сега... Кой управлява ``Фибс``? Е, нямаше си вземане-даване с Актила Дант, но завеждащ ``Човешки ресурси`` там не беше ли Мелиса Марлин? Мелиса Марлин му дължеше доста. Триминутен разговор свърши работа.
Когато се върна от Каргоней Мара беше... посивяла. Лицето ѝ беше посивяло. И устните ѝ бяха посивели. Стоеше на прозореца, с гръб към стаята и лице към стъклото, извърна глава да го изгледа през рамо, а очите ѝ хвърлиха черен огън. Ако ѝ паднеше - сигурно щеше да му изтръгне сърцето на живо. И - без упойка.
- Какво има?- запита той.
Мара отвърна:
- Нищо.
А Константина Виктория се вживяваше в ролята на защитничка:
- Татко, изплатили са ѝ обезщетение за 6 месеца и са я уволнили от работа! Как е възможно?!
Е, не знаеше какво щеше да го направи Мара ако ѝ падне, но ако Константина го заподозреше, че той стои зад тази работа - щеше да му свали скалпа.
- Ще си намери друга работа, за Бога. Какво толкова - това е само работа. Защо и двете се държите така - сякаш е умрял някой?
- Татко, тя е бременна! Кой ще я назначи оттук-нататък, само за да ѝ дава дни и да ѝ плаща обезщетения?
- Тити, бременността е временно състояние. Няма да бъде бременна цял живот. Платили са ѝ 6 месеца - тъкмо ще роди. После ще ѝ намеря друга работа, щом толкова иска. Намерили сте за какво да страдате и двете - прекрасната работа, непоправимата загуба - ще ме побъркате, дечурлига!...
За Константина Виктория проблема отпадна.
Но Мара стоеше на прозореца с лице към стъклото и гръб към стаята - колкото пъти влезеше при нея, тя стоеше там. И нищо не казваше. Тя прекрасно знаеше, че въпроса не опира до бременност и работа. Знаеше, че той я обграждаше с влияние. Че затваряше капан.
Беше 3 години по-малка от Константина, но, понякога - не, не понякога - през повечето време той имаше чувството, че е 30 години по-голяма от дъщеря му... А беше толкова млада, толкова млада, че като свиеше вежди - челото ѝ не можеше да се набръчка...
Един ден се прибра от работа по обед, намери жилището празно и изпита... ужас. Но, когато погледна през прозореца, разпозна силуета ѝ долу, в градината. Веднага слезе да я прибере. Изобщо не се замисли. Слезе веднага. Беше слънчев, но леденостуден ден, духаше отвратителен вятър, малката глупачка просто си търсеше как да се разболее. Но когато я приближи, се поколеба да я повика. Тя стоеше в същата тази градина, на същата тази поляна, на която я беше видял за пръв път, стоеше неподвижна, скръстила ръце, загърната в дългото си сивочерно палто и сигурно щеше да прилича на сивочерен монумент, ако вятъра не развяваше косата ѝ... За миг му се стори, че са минали векове, откакто я видя да се върти между листата и мъглата, откакто я видя да плува и танцува, да омагьосва есенния въздух... Тогава си мислеше, че... че тя... Добре, сега можеше ли да се завърти с този корем? Изобщо - всеки трябва да порасне...
- Мара, студено е. Да се прибираме.
Знаеше, че е забелязала приближаването му.
- Мара, идвай, посиняла си от студ.
Думите му все едно потъваха в плаващи пясъци.
- Да, сега пък май ще трябва да лекуваме депресия...- измърмори той и си прехапа езика.
Но точно това свърши работа. Тя отметна глава като ударена:
- Глупости. Добре съм. - обърна се и тръгна към вратата на блока.
Две или три нощи след това, в просъница му се стори, че чува неясен звук. Надигна глава от възглавницата и се опита да се ослуша. Нищо не долови. Главата му беше замаяна. Не можеше да се разсъни. Не беше убеден, чул ли е нещо или е сънувал. Обърна се на другата страна, сви се на кълбо и се унесе. Но неясното, тревожно усещане му отрови следващия ден. Напразно се опитваше да си спомни какво точно беше сънувал.
Не стига това, но започна да му се струва, че и сините очи на Константина го гледат с укор...
- Какво става, моето момиче?
- Не знам, татко... сякаш нищо не става. С изключение, може би, на това, че с всеки изминал ден и двамата ставате все по-нещастни...- обобщи картинката дъщеря му.
Той изобщо не посмя да продължи този разговор.
Но изобщо не се поколеба да запита Мара:
- Какво си говорила на Константина за нас?
- За нас? Какво мога да ѝ говоря за нас? - според Мара май темата ``за тях`` изобщо не съществуваше...
- Тогава как е стигнала до извода, че с всеки изминал ден и двамата ставаме все по-нещастни?
- Знам ли... Дали, защото си има очи, уши и мозък, пък и живее доста наблизо...
- Мара, какви глупости говориш на дъщеря ми?
Котенцето не беше в смирено настроение.
- Защо не попиташ нея?
Защото не смееше.
- Изобщо не искам да я занимаваш с твоите щуротии... Какво общо имаш ти - с нея?!...
- Опа? Да не си говоря с Тина? Докъде ще стигнем?
- Тя е МОЯ дъщеря и...
- ...аз я развращавам?
Той се стъписа. Беше готов да се извини. Беше готов да си вземе думите назад. Не, че вярваше в изтънченото възпитание и елегантните обноски на бездомното котенце, но тя беше... ами... никога нямаше да разврати когото и да е, най-малко Тити...
И тогава Мара каза:
- Лео, защо просто не ме заключиш в шкафа и да ме изваждаш за секса?
Той побесня.
- Като започнеш да раждаш - да те извадя ли или ще се справиш и там? Бездруго изглеждаше готова да родиш в нещо подобно.
Тя се засмя. Отметна глава и се изкикоти звънко, все едно това беше най-забавното нещо, което беше чувала последните сто години. Но веднага след това се наведе към него, вгледа се в очите му и запита тихичко:
- Какво ти дължа, Лео? Пари не ти липсват, секса не ти стига, с какво да ти платя? С кръв?
С душата си? С вечно робство?
И той я зашлеви. Здравата я плесна през лицето.
По-късно десетки пъти преиграваше реакцията ѝ в ума си.
Тя не възкликна. Не изпищя. Устата ѝ не се отвори - сви се. И очите ѝ се присвиха. Отдръпна се назад и кръстоса ръце пред лицето си в очакване на следващия удар...
Той стоеше вцепенен - не можеше да каже от кого е по-изумен - от нея или от себе си.
Тя изсумтя, пусна ръце, стана от леглото, отиде на прозореца и опря чело на стъклото.
Той имаше два варианта - да се извини или да излезе.
Стана и излезе.
ТЯ БЕШЕ ВИНОВНА, ПО ДЯВОЛИТЕ! Той не беше някакъв си изверг, не биеше бременни жени, тя го докара дотам, да му платяла с кръв - едва ли го мислеше! - тя го провокира, нарочно го направи, тя го очакваше, е, КОЙ тогава е виновен?!
...очите ѝ се присвиха, ръцете ѝ се кръстосаха... тя го очакваше, тя беше бита и учена да се защитава...
Той НЕ Я БЕШЕ НАБИЛ, САМО Я БЕШЕ ПЛЕСНАЛ!
``...с какво да ти платя? С кръв? С душата си? С вечно робство?...``
Най-малкото можеше да се държиш като нормална жена!... Пикла с пикла! Да проявиш някаква благодарност... някакво внимание... да си направиш труда да ги изиграеш, ако толкова не ги изпитваш! - ти, нахална, малка... каква?...
Ако се беше въртяла около него, ако му се беше усмихвала, ако му беше чуруликала, ако се беше радвала на подаръци - може би щеше да я обвинява в лицемерие, може би дори щеше да се пази от нея, но поне щеше да знае какво да я прави...
Два дни се разминаваха в жилището абсолютно безмълвно.
(Константина Виктория прояви свръхтакт, благоразумие и мъдрост и не се опита да се намеси, само изглеждаше все по-нещастна... Досега бяха нещастни само двамата, ето, че успяха да направят нещастна и нея...)
На третия ден се прибра от работа и намери на бюрото си бележката.
На бележката пишеше
``СЪЖАЛЯВАМ, ЛЕО!
М.``
....по някое време си помисли (не знаеше колко време е седял край бюрото, дори не беше забелязал, че е седнал на стола) по някое време си помисли, че е очаквал тази бележка още от втората им вечер, от мига, в който докосна раменете ѝ, тя се скова под ръцете му, а той запита:
- Няма да се правиш на изненадана и оскърбена, нали?...
...беше го очаквал.
...И ...не го беше вярвал!...
...беше убеден, че... че тя... че ще направи абсолютно всичко за... за детето.
На, тя пък нямаше да направи всичко...
Всъщност той нямаше и смътно понятие какво ще направи тя и какво - не...
Стана и отиде на прозореца все още с нейната бележка в ръка. Опря чело на стъклото.
Мракът отвън беше гъсто изпълнен с едри, бели, тежки и лепкави парцали сняг.
Есента беше свършила. Започваше зима.