автор: d-Zen

- ТУК ЛИ ЖИВЕЕШ?!
- Все някъде трябва да живея, нали?
Отне му два дни да я намери... В адресния регистратор, адресът беше записан като ``Частно работническо общежитие ``Рилга Леъл`` .
Отвън не изглеждаше толкова зле. Старомодни, но качествени сгради (едно време са знаели как да строят), с определени средства и повечко старание човек можеше да се устрои много прилично. Само, че за нейния адрес не се влизаше през централния вход. Трябваше да заобиколи от север, да слезе седем стъпала надолу, в тесен коридор с голи стени и една-единствена мижава крушка на тавана, с две редици тесни ръждивочервеникави врати, нейното име беше написано на втората врата в ляво, заедно с други две женски имена..
Отвори му пухкава блондинка с русочервеникави къдрици и ефектни, зелени очи - в едната ръка държеше четка за коса, а в другата недояден сандвич и още продължаваше да дъвче, изфъфли ``Тук е.`` и отстъпи навътре, а той спря стъписан.
Тясна като ръкав стая с голи стени и прозорче колкото носна кърпа под тавана. Двуетажното легло, кушетката, кръгла пластмасова масичка, постлана с миналогодишен календар и сгъваем, алуминиев стол представляваха цялата мебелировка и вътре едва оставаше място, колкото да се обърне балерина. Контейнерът за опаковка на сандвичи под леглото и сгъваемият пътнически сак под кушетката, изглежда, изпълняваха ролята на шкафове и гардероби...
Не беше комфортно топло, но не беше истински студено - и трите бяха навлечени с дебели блузи и жилетки (Мара с грамаден тъмносин мъжки пуловер...) Може би щяха да включат някакво допълнително отопление през зимата... Двуетажното легло беше покрито с евтини, но нови и приятни на вид одеяла в свежи цветове, а нейната кушетка с нещо износено и доста грозно...
Като естетическа компенсация за грозното одеяло , на стената, край главата ѝ имаше плакат - репродукция на класическа картина - стъклена кана за вода с натопени в нея слънчогледи, причудлив контрапункт на грееща красота, на фона на... останалото.
Неволно се запита дали плаката е неин или го е заварила там... беше повече от ясно, че кушетката е нейна, тя седеше върху нея и четеше някакви листове, които се намираха в скута ѝ.
Госпожица Пухкавелка седна на долния етаж на леглото, дояде сандвича невъзмутимо и енергично заскуба къдриците си с четка, докато на горния етаж се изтягаше по корем върлинеста дама с лице, плътно намазано с някакво зеленило (изглежда маска за разкрасяване), пушеше цигара и слушаше последното забавно шоу през джобния си транслатор, поставен на одеялото до носа ѝ.
Разбира се, и трите го гледаха и чакаха какво ще каже.
Мара никак не изглеждаше впечатлена от появата му - грамадните и тъмни очи святкаха присмехулно, в мрака там танцуваше демонът, чекнеше се и му се плезеше насреща...
- ТУК ЛИ ЖИВЕЕШ?!
- Все някъде трябва да живея, нали?
Внезапно, или може би най-сетне, той осъзна какво ѝ беше неестественото на стаята - нямаше никакви врати - т.е. нямаше никакви други врати, освен вратата, през която беше влязъл. Добре, ясно беше, че това не е истински апартамент с дневна, кухня, трапезария и пр., но да няма никакъв кухненски бокс? - никакъв, съвсем никакъв санитарен възел?!
- Ставай и тръгвай! Хайде!
- Моля?- гледаше го, наклонила глава настрани сякаш разучаваше с академичен интерес някакво причудливо явление, което можеше и да не види втори път.
От коридора, зад гърба му, долетя възбуден кикот и той яростно тръшна вратата. Пристъпи към нея:
- Мара, вземай си чантите и тръгвай с мен! Идваш вкъщи!
- Аз съм си ``вкъщи``.
- Не можеш да живееш тук!- кресна той и сякаш я чу да казва ``Ти не можеш, Пал, аз мога.``, но тя само повдигна вежди.
- Хайде. Да не се разправяме повече. Ставай.
- А да повикам полиция?
Въпросът ѝ го отрезви... поне в някаква степен. Тя не знаеше почти нищо за него.
- Добре, права си... Обличай си палтото - ще те заведа на вечеря.
Тя продължаваше да го гледа и той неволно се запита дали това, което казва, достига до съзнанието ѝ.
- Мара, не мисля да те отвлека или нещо подобно. Просто те каня на вечеря.
- Не, благодаря, вечеряла съм вече. Освен това утре трябва да ставам рано, за работа.
- Отказваш ми, така ли?
- Да, отказвам.
- Защо?
- Защото ти отказвам.
- Ти си луда!...
- Може би.
- Отговори ми само едно - като родиш бебето - под леглото ли ще го сложиш?- след което се завъртя на пета и... тръшна вратата отвън.
Пред очите му плуваше червена пелена. Защо изобщо се занимава с тази... с тази... малоумна пикла?!... Та тя живееше като... като... животно. Защо просто не забрави за нея?!
- Вземи мен, скъпи. Няма да те разочаровам. Аз съм... дяволски послушна.- изпречи му се на коридора друга някаква персона от женски пол, приклещи го до стената и почти се отърка в него (иззад една открехната врата, по-навътре отново долетя възбуден кикот).
Леонард Пал я изтика настрани, скърцайки със зъби и изскочи навън. Студената, есенна мъгла му донесе неочаквано остро облекчение. Какви ги вършеше, по дяволите?! Какви - изобщо - беше тръгнал да ги върши?!

- Идиотка! Ти си идиотка!- нахвърли се Серена върху нея веднага щом отвън вратата хлопна - ТАКЪВ МЪЖ ще ти дойде на крака, ТАКЪВ ШАНС ще ти дойде на крака!.. И ти!... и ти!... Кой още чакаш да ти падне, кукло?! Президента на осемте обединени?!
Мара мълчеше и гледаше листовете в скута си без да ги вижда.
- Кръгла идиотка!- изпъшка Серена и заби нокти в русочервеникавите си къдрици.
- Бременна си, така ли?- запита Миранда като спусна крака от горния етаж на леглото.
- Да, бременна съм. И какво?
- Май, досега, не си го споменала?
- Какво, като не съм го споменала?
- Виж, не ме засяга какви ги вършиш с мъжете, нито кой те търси, но ако си мислиш, че ще пръкнеш бебе тук - аз, лично, ще ви удуша и двамата, докато спите, ясно?!
- О, много страшно - ще ме удуши.- Мара захвърли бюлетина на пода, качи крака на кушетката и придърпа одеялото да се завие. Така искаше всички да млъкнат. Да облегне глава. Да затвори очи. Да събори стената. И да търси, да търси, да търси Айън...
- Няма да домъкнеш бебе тук, дори да си съгласна да го гледаш под леглото!
- Успокой се. Няма да домъкна бебе тук. Ще си намеря каква да е самостоятелна квартира и ще се изнеса преди да раждам. Но, за целта трябва да получа някаква заплата. Аз съм на работа съвсем отскоро... До края на другия месец ще се изнеса.
- О, да, бе! Я, ела на себе си! И аз щях да се изнасям с първата заплата, после щях да се изнасям с втората, после, съвсем сигурно, щях да се изнеса до края на годината... и четвърта година съм си още тук, ако се сещаш за какво става въпрос! Най-добре забрави тези глупости и тичай да целуваш краката, на онзи, лъскавия, преди да е станало късно. Ако ли не - прави аборт и край. НИКАКВО БЕБЕ ТУК! Говоря сериозно. Честно казано, и теб едва те изтърпявам...- Миранда с отработено движение се хлъзна по ръба на леглото и скочи на пода.
Мара също се изправи с едно-единствено плавно движение, сграбчи Миранда за предницата на жилетката, допря носа си до нейния и каза нежно:
- Знаеш ли... и аз си мисля, че трите, тук сме... твърде много.
- Престанете откачалки!- писна Серена и стовари възглавницата си върху главите им – Ако се сбиете тук, Рилга още утре ще изхвърли и трите ни на пътя!...

- Мара, аз съм Константина-Виктория.
Мара неволно се усмихна и изтърси :
- Знам.- Пред нея стоеше двуметрова блондинка с небесно сини очи, облечена в розово и небесно синьо. Захапа долната си устна за да не добави, че знае кой я праща и защо.
- Баща ми ми разказа за Вас и ме помоли да Ви убедя да дойдете вкъщи.
Мара ахна и се вторачи в очите ѝ. Да ѝ беше казал истината?! Не се съмняваше, че може да я манипулира както си поиска, но...
- Защо?...
- Как - ``Защо?``! Та Вие сте съвсем сама, бременна, без жилище и в много трудно материално положение!
- Ще се справя.
- Да, но нямате време! Бебето няма да чака, нали? Вижте, татко ме предупреди, че се доста упорита, но защо не разсъждавате разумно...
- Ако просто не желая да платя цената?
- Каква цена? Баща ми наистина ли Ви е поискал пари?! Не мога да повярвам! Вие някак си сте останали с погрешно впечатление...Вижте, ние сме доста добре материално и сме само двамата в голямо жилище, има стаи, които не използуваме за нищо...
Мара отново захапа долната си устна и погледна настрани. Тази синеока, двуметрова русалка изобщо не подозираше, че баща ѝ е мъж! Или пък не подозираше, че баща ѝ има аспирации към жена, по-малка от дъщеря му... Може би не си представяше баща си край жена с по-различна възраст от възрастта на майка ѝ... Беше дошла тук, във ``Фибс``, на работното ѝ място, беше я намерила през обедната почивка, в калния двор, беше седнала със сините си и розови дрешки на калната пейка, гледаше я с млечносините си очи и я убеждаваше, че не разсъждава разумно...
Мара въздъхна. Толкова много хора я убеждаваха, че не разсъждава разумно, та понякога наистина се чувствуваше безкрайно тъпа...
- Вижте, Константина...
- Тити. Приятелите ме наричат Тити.
- Добре, вижте Тити, нека да помисля върху това до довечера... до края на работното си време. Сега, без друго, трябва да се връщам в цеха.
- А... ами, да, да, разбира се... Ето кода на транслатора ми, обадете ми се после. И, Мара, мислете за детето си! Нали? НАЛИ? - усмихна ѝ се през рамо, махна с ръка и зашляпа енергично през рехавата кал по посока на портала. Розовите ѝ ботушки бяха оплискани до глезените.
Мара преглътна и погледна към леденосиньото есенно небе, украсено с едно-единствено пересто облаче.
``Мислете за детето си, нали?``
``Как ще викам Айън там? Той няма да дойде. Просто там няма да дойде.``
И Серена - ``Идиотка!``
``Не съм идиотка, не съм! Просто Айън няма да дойде.``
Завъртя се на пета и тръгна към лютивите, неонови светлини и глухите вибрации, които извираха от дъното на коридора.
Довечера ще се обади на Тити, ще ѝ благодари и ще ѝ каже, че се отказва... Много по-лесно е да откажеш подобно предложение по транслаторната връзка, отколкото очи в очи... Най-вече когато очите са такива, млечно сини. Мигат насреща ти и не проумяват за каква цена говориш...
А какво ще прави после?
Днес беше получила първата заплата.
Искаше да крещи, да вие и да блъска с юмруци.
Заплатата беше по-малка, отколкото беше очаквала. Малко по-малка отколкото беше очаквала. Което я правеше достатъчно малка за да изключи наемането на самостоятелна квартира. Освен, може би, ако наемеше самостоятелна стая, в тяхното общежитие.. Рилга не даваше под наем стаи, а легла, но нямаше причина да откаже, ако ѝ плаща за три легла едновременно и... пак кой знае как щеше да ѝ стигне заплатата за разходи по новия човек... щеше да затъва в заеми и дългове с всеки изминал ден... ако въобще открие някой, който да ѝ дава заем...
ТАМ ли щеше да отгледа детето си?! Айна, дъщеря на Айън. Можеше ли, изобщо, да оцелее бебе ТАМ?!... Едва ли знаеше някой. Едва ли имаше идиотка, която беше опитала...
Решавай.
Не го мисли. Няма какво повече да измислиш. Няма по-добре платена работа за бременна чужденка. Има по-зле платени. Няма по-свястна, евтина квартира. Има по-скъпи. Това са фактите. Решавай. Не го мисли. Мислиш го откакто си стъпила в този скапан град и оттогава не си измислила нищо ново. Не го мисли, защото или ще напускаш брак и следващата ти заплата ще стане още по-малка, или ще си отрежеш пръстите на машината и следваща заплата няма да има.
Не го мисли.
Решавай.
Работното ти време свършва. Каквото и да кажеш на Константина Виктория - ще бъде окончателно. Работното ти време свършва. Смяната ти идва.
Решавай.
Трябваше да говори от обществения транслатор във фоайето (все още нямаше свой).
- О, чудесно! Прекрасно! Ще Ви взема с колата от портала, чакайте там, за по-малко от петнадесет минути ще дойда!- чуруликаше възторжено Константина Виктория - Мара, много се радвам!
- И аз... и аз.
``Ако искаш, Айън. Ако искаш. Къде ще сложа дъщеря ти? Под леглото? Като не искаш – махай се. И без това си мъртъв.``