автор: regulus

5. През юг на изток

Когато и да се събудиш там (поне през лятото), все е светло. Събудихме се по някое време сутринта, позакусихме, дори успях да открадна една малка разходка покрай реката. Набързо натоварихме после – започвахме да си създаваме стереотип – и подкарахме Мрохпета нататък.
Първо трябваше да прекосим някакъв голям град, по-скоро „голям“ – Хволсвотлур (Hvolsvollur). Карах и току питах къде е, а другите казваха: „Ей сега, още километър…“. Накрая си дадох сметка, че няма как да не сме го подминали вече – до него имаше тринадесет километра, а вече минавахме тридесет. Освен това карахме по голо поле, а никъде не го видях… Оттогава се отказах да дебна за преминаващи градове – вероятно шансът да засека живо неутрино бе по-голям. Или поне равен. Стигаше ми да пристигнем, където трябва да нощуваме…
Пред нас се оформяше печално известната планина, ледник и вулкан Ейяфятлайокутл (Eyjafjallajökull), дето внезапно изригна през 2010 г., баш на рождения ми ден. И дето уж чрез него, както се подиграваха неолибералите тогава, умиращата исландска икономика искала да разпръсне праха си над Европа… Да отидат да я видят сега! Икономиката. Та въпросната планина, заедно с лежащата непосредствено на изток от нея – по-широката и масивна, но по-ниска Миирдалсйокутл (Mýrdalsjökull – ипсилон с ударение е дълго „и“) – образуват най-южния планински масив на острова. На няма и десет километра на юг от тях е океанът, а път № 1 се провира между планините и водата. На югозападното подножие на Ейяфятлайокутл се намира водопадът Селяландсфосс (Seljalandsfoss). Пътят минава току край него и трябваше да се отбием няма и километър, за да го посетим. Доста други хора вече го правеха, затова и се позачудихме къде да паркираме – местата на паркинга бяха малко. Доста ни затрудни и машината за самотаксуване (4-5 лв./час) – каквото и да правехме, не дърпаше пари от картата и не пускаше бележка (която трябваше да оставим на предното стъкло на колата). На петия опит се отказахме и решихме, че ако ни арестуват, ще се оправдаваме, доколкото и както можем.
Красив е водопадът! Разпилява се като женски коси на отделни струи, които все пак принадлежат на нещо общо и голямо, за да падне от отвесна скала петдесетина метра. А самата скала под него е вдлъбната и позволява да се мине петнадесетина метра зад водопада. Водопади там – много, но това наистина си беше атракция. Гледахме отдалече и докато се приближавахме, а после се забутахме напред, за да минем зад водата. Доста народ имаше. Дори успяхме да спасим рускиня на средна възраст, залитнала и стъпила накриво, от падане по стръмния склон… Вятърът вдигаше разпрашената вода от време на време и миеше лицата ни, нищо, че бяха мити сутринта вече. Познато ни беше от вчера, а и сега ни беше по-хладно къпането, може би понеже нямаше слънце. Обиколихме водопада, наснимахме го, помотахме се по тучната морава наоколо и взехме да се връщаме. От многото хомо сапиенси природата се отдръпваше някак, трябваше активно да я издирвам и примамвам…
Връщайки се към паркинга, видях, че в другия му край също има машина за таксуване. Работеща. Далече беше да ходим до там. Решихме, че ако нашата работи (имаше опашка пред нея), ще се таксуваме. Ако не… здраве! Оказа се, че не работи. Но въпреки това, поне тридесет човека от всякакви полове стояха съвсем кротко и търпеливо на опашка пред нея, като всеки правеше поне пет опита (като нас), преди да се откаже. После започваше следващият.
Сритах Караман и подкарахме нататък, по южния бряг на острова, на изток. Предстоеше ни следващият водопад – Скоугхафосс (Skógafoss) – от югоизточната страна на Ейяфятлайокутл. Също е близко до пътя и си струва да се отиде. Паркингът там е доста по-голям и дори е безплатен. Вързахме звяра на къс повод, а после поехме пеша към водопада, сякаш правен от германци – висок, спретнат, подравнен и симетричен. Съвсем близо е, стига се лесно до подножието му. Оттам продължава пълноводна река, по чиито ляв бряг се стига до самите води на водопада – пръскат и тътнат зловещо. По десния бряг и навътре в полето има малка кипра фермичка. Позяпахме там, а после, по метална стълба с парапети и безброй стъпала, се качихме до върха на водопада, където от платформа можеше да се гледа падащата вода, както и целият пейзаж на юг. Гледахме и ние. На север, срещу течението на реката, провираща се през тревисти хълмове, вървяха туристически пътеки, изкачващи се нагоре, към ледниците. Така ми се прииска да вървя натам! Туристът в мен се събуди. Пешеходният турист. Хубаво е да се обикаля с кола, определено. Но и скитането из планините не е зле, особено в такива с ледници… Примигнах тъжно няколко пъти, а после се върнах при другите, на платформата. Спуснахме се после отново долу и побързахме да намерим Караман. Макар и рехаво слънчице да надничаше тук-там през облаците, ветрецът пощипваше където намери. Хората насядаха на топло в колата, а аз, под предлог, че ще гледам едни крави на другия бряг на реката, навлязох в крайречните храсти и свърших една лична работа, набързо. В същото време гледах и кравите, разбира се. Ами… крави. И точно като крави ме гледаха и те.
Продължихме на изток и след двадесетина километра, пресичайки няколко рекички и следвайки профила на планината, чийто връх беше забулен с плоски облаци, достигнахме най-южната точка на Исландия – Дирхоулайи (Dyrhólaey – „ае“ = „ай“, съвсем като в класическия латински). (Строго погледнато, най-южната точка може и да се окаже разположеният на петнадесетина километра на изток плосък и незабележим нос Коутлутанги (Kótlutangi – „танги“ би трябвало да значи „(географски) нос“), но Дирхоулайи се явява духовно-мистичната най-южна точка, така да кажа.) Наистина мистично място, диво и загадъчно, въпреки, че до него се стига по десетина километра асфалтов път от шосе № 1. Мястото представлява дълъг полуостров, до брега на една река, съставен от масивни черни скали с кубовидна форма – сякаш огромни деца са си играли с кубчета. На места океанът минава под скалите (през дупки в тях), оформяйки причудливи фигури. А между отделните купчини кубчета се простират няколко малки черни плажа – пусти и прекрасни. На техния фон разбиващите се вълни изглеждат още по-бели. Бреговете обаче са стръмни и високи, и достигането до плажовете е рисковано. Мрачните черни облаци допълнително добавяха мистичен привкус. Насладихме му се, приповдигнали яките, нахлупили качулките. Снимахме няколко кайри – птиците-емблеми на Исландия, които ни допуснаха на метри от себе си, без видимо да се плашат. Кимаха ни и ни оглеждаха с шарените си глави и присвити очички, без да отворят и за миг клюновете си с форма на равностранен триъгълник.
Бързахме обратно, понеже още на другия бряг на реката ни чакаше ново приключение – дългият пет километра черен плаж Рейнисфяра (Reynisfjara). За да стигнем дотам обаче, трябваше да направим доста голяма обиколка с колата – първо да се върнем на № 1, да прекосим реката, а после пак да го напуснем, за да стигнем до брега на океана, съвсем в подножието на високи и вълшебни на вид скали, сякаш направени от черупки на костенурки – стотици и стотици сглобени един с друг многоъгълници. На всичкото отгоре от близо става ясно, че картината е триизмерна – многоъгълниците стават призми и израстват в различни фигури, за радост на десетките туристи, снимащи се неистово на скалистия фон. Красиво, наистина! Като пясъчни замъци, високи и остри, във водата край брега имаше няколко забележителни скали. Да се чуди човек как не се изхабяват от постоянното снимане върху им?...
Женската част реши да посети самотното кафене край брега, наситено с всякакви хора, докато останалите тръгнахме на запад, по дългия и пуст плаж. Целта беше да се отдалечим от хората, понеже искахме да се изкъпем в океана, а пък се страхувахме да не би някой турист да звънне на 112 – навсякъде имаше табели, че е смъртно опасно плуването и пр. Ама лудо трае ли да не стори някое геройство? Не трае. Беше ми в плановете това къпане и дори мрачното време не успя да ме разубеди.
След няколко стотин метра вече нямаше как да ни видят добре туристите. Другият мъж реши да не се къпе, а аз се разголих приемливо и внимателно нагазих в океанската вода. Доста студената океанска вода! Едва ли беше повече от десет градуса. Това добре, но бързо ставаше дълбоко, а освен това имаше едновременно поне три отделни течения – всяко дърпаше в своята си посока. Чак дотам не бях луд – потопих се хубаво, виейки неясни неща в пустошта, но не се оставих съвсем на вълните, разбиващи се в бурно бяло до брега. След минута и нещо се почувствах изкъпан и изпълзях обратно. Подсуших се, облякох се, успях да си отпусна физиономията и поехме обратния път по черния плаж – едно от малкото места, където има пясък, макар и доста особен на вид. Забрахме другите от кафето и се наместихме на топло в Мрохпета.
На няколко километра, източно от хребета с красивите скали, се намира град Виик (Vík – „виик“ означава… „град“ или „населено място“. Използва се като наставка: Рейкявиик, Хусавиик, Далвиик и др.), най-южният град в Исландия. Успяхме да не го подминем и дори спряхме, за да заредим Караман с гориво (бензин за по 3,10 – 3,20 лв./л.), както и да набавим продукти за вечеря. Оттам нататък Миирдалйокутл завиваше на север и между него и голямата (най-голямата) планина Ватна (Vatna) се простираше обширна равнина, която трябваше да прекосим. Поехме на североизток и се отдалечихме от океана. Навлязохме в голяма вулканична местност, наречена Елдхраун (Eldhraun), с типичния за такива места вид – обли късове лава, в голямата си част покрити с пухкави лишеи, със сиво-жълто-кафеникав цвят. Отдалече ни се привиждаха стада овце, които отблизо се оказваха лава с лишеи. На едно място спряхме на възвишение, откъдето се откриваше кръгова гледка към „овцете“. Имаше информационна табела, оказваща, че тук е било едно от най-големите вулканични изригвания в Европа. В края на осемнадесети век, през 1783 г., не само имало изригвате, ами цялата земя се сцепила под формата на пукнатина с дължина от 27 километра и от нея адът бълвал лава, пушеци и серни изпарения сума ти време. Цялото северно полукълбо (ако приемем за удобство, че земята е сферична) било повлияно – студ сковал Британия, в централна Европа лозите спрели да дават грозде, в източна Европа станало студено и, съответно, гладно. Дори се предполагало, че няколкото поредни мизерни години във Франция довели до т.нар. френска революция… Интересно, наистина. Позяпахме още малко и продължихме нататък, покрай южните склонове на Ватна, пресичайки безкрайни малки рекички, изхождащи от ледника ѝ, бял и масивен (Ватнайокутл – Vatnajökull - най-големият исландски природен парк), в продължение на петдесетина километра. Цялата тази местност носи лесно запомнящото се име Скейдхараурсандур (Skeiðarársandur). И до днес ми е в ума.
Преминахме я на тагадък и забелязахме в далечината напред да се извисява най-южната част на планината Ватна, Йоайайокутл (Öaeajökull). Шосе № 1 едва-едва се промъкваше между нея и океана. На западния ѝ склон се минаваше в близост до ледника Скафтафетлс (Skaftafellsjökull), промъкващ се като тънък език между два хребета. Наблизо имаше изграден туристически център, прокарани пътеки и пр., затова и в плана ми беше да се отбием там. Оставихме колата и поехме към ледника през грапава равнина, покрита с треви и нездрави на вид храсталаци. Зажаднели за физическа активност от дългото возене, леко и бодро вървяхме напред. След десетина минути стигнахме до първата ледникова форма – наринати пред ледника чакълести възвишения, от които се разкриваше чудесна гледка. На края на леда имаше немалко езеро, в което плаваха ледени парчета във всякакви форми и с цветове, вариращи от снежно бяло до наситено светло синьо. Гледахме, снимахме, дори поседнахме за малко, а после се спуснахме към езерото, където не малко хора се мотаеха по западния му бряг. Искаше ми се, поне на мен, да стъпим на самия лед, но не беше лесно – водите, изхождащи от ледника, оформяха буйна река с кафяви въртопи, която извиваше насам-натам и пълнеше езерото. Успях да намеря път покрай нея, съвсем по-склона, ограничаващ ледника от запад, и с още двама от нас успяхме накрая да се качим на леда. Чисто черен лед! Много странно, наистина. Но тази част на ледника наистина бе абсолютно черна отгоре. Явно близкият склон бе посипал пръст и торф. Въпреки това се хлъзгаше чудесно, а и пукнатините в леда не се виждаха лесно. Затова и внимателно пристъпяхме като пингвини насам-натам. Когато обаче на едно място успях да видя прозрачно „прозорче“ в дълбочина, оказа се, че поне метър и половина под нас има лед или вода. Достраша ни! Най-вече да не се хлъзнем и погинем (или да се нараним) някъде из тези неравни сладоледени форми. Порадвахме се още малко, а после внимателно се върнахме на твърдата земя. Раздвижването ни дойде доста добре и по обратния път приказвахме оживено.
Караман търпеливо ни очакваше на паркинга. Посетихме една тоалетна (да си напудрим носовете, както се казва), а после поехме, все на изток. Минаваше седем вечерта, а още имаше сума ти разстояние за преминаване пред нас. На първо време минахме покрай южния край на Йоайайокутл и завихме на североизток, към езерото Йокулсарлоун (Jökulsarlón). След петдесетина километра път между планината и океана стигнахме до него.
Представлява по-скоро голям лиман, отколкото езеро. Съвсем близо е до океана – оттича се в него по широк и къс канал, над който по стоманен мост преминава път № 1. Много красиво място! (Май все така взех да казвам?) Когато се стои на югоизточните брегове (по които минава пътят) и се гледа през езерото на северозапад, над водата в далечината се белее големият ледник Брейдхамеркурйокутл (Breiðamerkurjökull), накъдрен в неравности, но сресан на успоредни линии, като курабийка с пудра захар. От него се процежда водата, изпълваща езерото. В студените езерни води плават или са заседнали масивни айсберги, в най-различни нюанси на бялото, сивото и светло синьото. На източния бряг има пристан с база за лодки, които предлагат разходка из езерото. Беше към осем и нещо вече и нямахме време, затова и не проверихме дали работят, въпреки, че се виждаха хора там.
Чел бях, че и тюлени се въдят между ледовете и с надежда се взирахме да видим някой, но напразно. Може би многото хора с времето ги бяха приучили към по-голяма прикритост. Вероятно те ни наблюдаваха тайно отнякъде, чудейки се що за птици сме, дошли до водата и непонятно зяпащи леда. Как да им обясниш?...
Насладихме се на мижавото слънце над ледника, проблясващо половинчато в тихите води, помахахме на невидимите тюлени, а после яхнахме Мрох5 и минахме по моста нататък. В близките седемдесетина километра брегът трайно се ориентира на североизток и, малко по малко, започнаха да се оформят по-дълбоки заливчета, до чиито краища, успоредно на брега, лежаха дълги и плоски, като сурови спагети, скалисти островчета. Пресякохме няколко къси и малки рекички, а после взехме да обикаляме широкия Хорнафьордхур (Hornafjörður – „фьордхур“ е… „фиорд“, правилно! Използва се като наставка в името на конкретния фиорд.) – първият от т.нар. Източни фиорди. Още днес трябваше да прекосим четири-пет от тях. На източния край на фиорда е разположен град Хьофн (Höfn – означава „пристанище“, използва се като наставка в имена). Искаше ми се да нощуваме там, но въпреки, че още през миналия ноември търсех места, нямаше! Затова се принудихме да караме още стотина километра през пет тесни фиорда, обикаляйки насам-натам по бреговете им. За малко поетично да добавя „в падащия теменужен мрак“, но всъщност слънцето слезе до определено място на небето, а после взе да се движи само встрани. Не му беше до залез някак.
Бреговете ставаха все по-стръмни, а фиордите по-дълбоки и по-тесни. Обикаляхме сам-сами в светлосенките и час по час един на друг си правехме забележки: „Затвори си устата, бе!“, „Ти си затвори твоята!“ – дотолкова се прехласвахме пред суровия пуст пейзаж, накъсан в светлини и сенки. Карах и зяпах хипнотично. Направих и доста снимки. Колата имаше автопилот („круиз контрол“) и само взимахме завоите или по-скоро си мислехме да го направим, а тя сама го вършеше – дотолкова автоматично и безпроблемно ставаше всичко. Накрая се появи и тънка, кадифена мъгла, която довърши картината. Някак по-възпитана беше от нашите мъгли – не се пръскаше, за да скрие всичко, а по-скоро се промъкваше на определена височина над земята, разстилаше се плоско, свършваше рязко по краищата си и оставяше добър обзор към другата природа, добавила нежния си нюанс към нея.
В сенките на висок и безкрайно дълъг рид видяхме една спряла кола в насрещното движение, а шофьорът бе свалил стъклото на прозореца. Намалихме и ние, мислейки, че става нещо с него, за да спре така. Приближавайки обаче, видяхме, че прави снимки в нашата посока. Погледнахме – един космат, с мъхнати рога, преспокоен елен бавно и съсредоточено скубеше трева край пътя, от вътрешната страна на телена ограда. Дори не ни поглеждаше, въпреки, че ние също спряхме насред пътя и го зазяпахме. Вероятно беше свикнал на такова безопасно внимание. Бях дочул, че северните елени са докарани през средновековието от Норвегия тук, а после се развъдили из острова и сега можело да се срещнат тук-там като атракция. Иначе не ги ползвали за нещо – за кожи, месо, мляко, да дърпат шейни с подаръци или пък за прозаичен лов. Ей тъй ги оставяли да си живеят където си щат. Няма да се учудя ако и ги хранят в студените зими (стига да могат да ги видят в тъмното) или пък им чистят акото… Изгледахме целия елен и след като спря да ни изненадва с действията си, продължихме нататък из каньоните.
Дотолкова се замаях от гледките, че някак си не ми се пристигаше вече. Въпреки това, след десет вечерта, дойдохме до където трябваше – едно доста голямо градче (може да имаше и стотина къщички!?), разположено на остър полуостров, протягащ се на изток между два тесни фиорда. Името му бе Дйупивогур (Djúpivogur). Всеки от нас го произнасяше както му падне.
Лесно намерихме хостелчето, може би единственото в града. Посрещна ни приятна, изпъната и стройна седемдесет годишна дама със свежа прическа и стилно облечена, макар и скромно някак. Настани ни, показа ни къде е кухнята и банята, и ни остави. Ориентирахме се бързо, изкъпахме се и взехме да готвим това-онова. Пълно беше с хора докрай. Явно всички бяхме пътници – минавахме по път № 1 насам или натам, за да обиколим страната. Повечето туристи обикалят около Рейкявиик и гейзерите, а сравнително по-малко обикалят острова. Затова и след Йокулсарлоун почти нямаше движение по пътя.
По етажите се разминавахме с китайци, германци и всякакви подобни варвари. Върхът беше, когато трябваше буквално да изгоним група от трима млади студенти от Кеймбридж, разположили се в кухнята, на единствената маса за ядене, разпънали си лаптопите и телефоните и спокойно интернетстващи, докато ние стояхме прави до тях, с чинии в ръце, чакащи да се сетят, че и други трябва да вечерят! Наложи се да им се каже в прав текст. И дори тогава се изнесоха като почти обидени. Какви студенти, Божичко!... Добре, че нашите не са такива.
Облекчено се отпуснахме в леглата, пренаситени от гледки и впечатления. Лежах, гледах голямата ни пътна карта и „преговарях“ преживяното. За два дни, особено днес, бяхме прекосили цялата южна част на Исландия – от Хетла, чак до началото на Източните фиорди, където вече брегът завива на север. Бряг, опънат в прави линии, минаващ между планините и океана, богат на забележителности. Дълго време ги „виждах“ отново, притеснявайки се, че няма да мога да заспя. Затова и сутринта се чудех как съм успял.