автор: mirage

Цялата съм изранена, но не обръщам внимание и вървя. Виждам нагънатите зелени хълмове, изглеждат като пустиня с дюни, само където не са пясъчно жълти, а зелени и
под краката ми няма хлъзгащ пясък, а трева. Изкачвам ги един след друг и началото на всяко изкачване е съпроводено с надеждата, че зад този хълм няма да има друг. После стигам върха и ги виждам пред мен, ширналите се нагънати зелени хълмове…Вървя без да се спирам, без да задавам въпроси, вървя, не знам до къде ще стигна и не знам кога ще стигна. Просто вървя изранена и не мисля, защото ако се замисля ще се почувствам толкова страшно, толкова безнадеждно, толкова ужасно изгубена, че не знам дали бих имала сили и дали бих продължила. За това вървя и движението е всичко, изкачвам хълм след хълм, хълм след хълм и единственото което усещам извън мен е как младата зелена трева гали стъпалата ми. Изкачила връх се спускам и извървявам малко разстояние на равното преди да започна следващото изкачване, малко разстояние, няколко крачки, колкото една глътка въздух. Все някога когато стигна на върха ще видя, че няма вече хълмове за изкачване, хълмовете са свършили и ако нещо се зеленее пред мен то не е нищо повече от мираж, едно трептене на въздуха, което ще се разтвори след миг и всичко ще свърши. После преминаваш на следващото ниво. Играта е това, което ме държи все още будна.
2007