автор: d-Zen

- Мога ли да седна при Вас, красива мечтателко?
``Не. Махай се. Махай се.`` беше инстинктивната ѝ реакция и тя захапа устни - напоследък отвратително изгрубяваше... а и вече нямаше смисъл. Стената… Айън си отиде зад стената.
Мъжът беше висок, симпатичен, добре сложен и добре облечен, на годините на дядо ѝ.
Добре, де - не на дядо ѝ - на баща ѝ.
Добре, де - по средата.
И... нямаше място за абсолютно никакви илюзии. Трябваше да му каже ``Заповядайте.``, да стане и да си тръгне. Веднага. На секундата. Веднага.
Но нямаше идея накъде да ходи, толкова ѝ харесваше тук и защо трябваше да я изпъди някакъв натрапник на годините на дядо ѝ (Добре, де - на баща ѝ... добре, де - по средата...):
- Има толкова свободни маси...- въздъхна тя в нескопосан опит за компромис, който, разбира се, не свърши никаква работа.
Мъжът дръпна стол и седна срещу нея с извинителна усмивка:
- Съжалявам, че прекъснах мечтанията Ви, но като Ви гледах, се почувствувах страшно самотен.
А тя, като го гледаше, се питаше, ако преобърне масата с ритник - дали ще вгорчи още малко само почивния си ден или живота си - за седмица напред... или живота си - изобщо, като цяло...
- Така ли предпочитате - да бродите наоколо сама, като избягала от приказките фея?
- Не, не предпочитам...- въздъхна тя, облегна се назад и преметна крак връз крак.
- Но младежите от Вашата компания не искат да станат толкова рано, за да пият кафе заедно с Вас? Снощи са купонясвали до малките часове в ``Херди`` или в ``Патрона`` и тази сутрин не можете да ги измъкнете от леглата?
Тя се захили безмълвно при мисълта, че би опитала да помъкне накъдето и да е онези, които представляваха "снощната ѝ компания", но не беше нужно да му обяснява.
- Къде учите? В ``Баклано``? Или в ``Коронет``?
- Работя във ``Фибс``.
- Работите?! Та Вие нямате двадесет!
Тя сви рамене - какво, като нямаше. Всъщност имаше, но какво от това - работеше откакто се помни. Е, ако трябваше да си признае, никога не беше работила в подобна дупка като ``Фибс``, нито беше сънувала, че някога ще работи в такъв... концлагер, но пък... Нямаше значение.
- Вие ме омагьосвате, фейо.
- Имате предвид, че Ви лъжа?
- И-и... не го възприемам точно така, но... да, не ми казвате истината...
- И защо ми е да Ви... омагьосвам?
- Как - защо. Ами защото сте фея.
- Ясно. - тя се опита да преглътне поредния прилив на враждебност - Значи съм жена и флиртувам.
- Не, не! Не разваляйте магията, моля Ви. Вие сте фея. Вълшебница, Приказно същество. Вижте се, погледнете се само, не е ли това една омагьосваща приказка? - показваше ѝ джобен транслатор (изглежда никой на ``Солени градини`` не можеше да просъществува без транслатор в джоба), а на екрана му тя - въртеше се между брезите и листата с развята коса и разкопчано палто...
- Добре,- въздъхна тя - Сега, моля, изтрийте го.
- Какво?
- Записът. Изтрийте го, моля.
- Какво? Да изтрия прекрасната си приказка, най-ценното си притежание?!- възкликна той с престорено възмущение и побърза да пъхне транслатора в джоба си.
Тя замълча. Знаеше, че ако продължи да настоява - той щеше да се заинати, но не знаеше какво да каже, за да го убеди.
- Разсърдихте ли се?
- Не точно...
- Разсърдихте се, че нахълтах във вашата приказка без покана. Само кажете как – веднага ще се реванширам.
- Недейте. Няма нужда.
- Не, не, повярвайте! Какво да бъде - каляска? - замък на хълма? - корона с бисери и перли?
Тя изпита два грама облекчение. Беше помислила, че минават по същество, но той все още се задържаше във фазата на празните приказки с опознавателна цел.
- Вие много сериозно сгрешихте приказката - корона и замък - това е принцеса. Феите, ако правилно си спомням, живеят в някой храст, в хралупата на някое дърво, такива... те нямат замъци, корони и каляски.
- А къде живее моята фея и как се казва?
Край.
Тя беше виновна. От самото начало знаеше, че трябва да си тръгне.
- Държа да уточня, че феите не са на никого.
- Защо така?
- Наистина ли искате да знаете...
- Пал, Леонард Пал. И, боя се, че не държа да знам. Запазете тайната си хралупа, както подобава на магическо същество. Но ще ми кажете името си, нали?
Оф, много хитро. Вече му беше казала къде работи, кажеше ли му и как се казва, при тукашната административна организация, щеше да намери адреса ѝ за минути. Какво пък - да заповяда. Веднъж да топнеше носа си в нейната ``хралупа`` - завинаги щеше да му се отще да има нещо общо с ``приказната фея``. Той беше лъскав и претенциозен.
- Мара Дант.
- О...
- Нямам нищо общо с Актила Дант, директорът на ``Фибс``, не съм жена му, нито дъщеря му. Това е само съвпадение на имената.
- А какъв е баща Ви?
- Беше пилот. Отдавна не е жив. И преди да попитате за майка ми - тя също не е жива.
- Съжалявам. За това ли работите във ``Фибс`` вместо да учите?
- О, зарязахме приказката и преминахме към грубата действителност. Завинаги ли зарязахме приказката, ако смея да попитам, или ще се върнем към нея при удобен случай?
Тя си отвори устата и той реши да се засегне:
- Слушай, моето момиче, разбирам, че...
- Безспорно разбирате много неща, господин Пал, само не разбирате кога да прекратите този разпит. Забелязахте, че аз не Ви задавам никакви въпроси, но за Вас това явно няма никакво значение.
Раздразнението му някак много бързо и необяснимо премина и той се засмя:
- Напротив - има. Има решаващо значение. Все някой трябва да задава въпросите, нали?
- Не споря...
- Разбира се, не спориш, хубавице. Освен, че си тъй горда и красива, ти си невероятно умна, Мара. Няма да започнеш да твърдиш, че не те интересувам абсолютно никак. Забелязах, че първият ти порив беше да ме изпъдиш, но размисли и се отказа.
- Трябваше да стана много груба или да си тръгна...
- И не успя да измислиш как да ме дистанцираш деликатно щом не искаш да ме дистанцираш грубо?
- Не успях да помисля.. Пък и... не съм много силна в деликатностите. Избухлива съм и... напоследък не се справям много добре с това...
- Значи ме търпиш на масата единствено и само от учтивост?
- Това е истината.
- Съкрушен съм.
- Съжалявам.
- Съжаляваш ли, красавице? Никак дори не съжаляваш, обзалагам се, че си доста доволна защото има някой друг, нали? Наперен, млад пикльо, срещу когото нямам никакви шансове. Трябваше да се сетя още, щом те видях как танцуваш сред листата - щастлива, влюбена жена!
Тя дишаше бавно и дълбоко в поредния опит да се успокои. Ако станеше да си тръгне сега, той просто щеше да хукне след нея. Чу се да казва:
- Танцувала съм сред листата - голямо чудо....
- Истинско чудо. Магия. Омагьоса ме.
- Добре, сигурно това е привлякло вниманието Ви, но тук, на масата, Ви задържа съвсем друга гледка, която няма нищо общо с никаква магия, права ли съм?
- Прекрасна гледка!
- Да, нали? Лъскавата ми кожа, червените ми устни и издутите ми цици.
- Брей! Феята изчезна, на нейно място изскочи малка вулгарна кучка?
- Точно така. Малка, вулгарна кучка, бременна в петия месец, а бащата на детето ми го убиха преди седемдесет и два дни.
Ченето му увисна.
- Е? Още ли се страхувате, че съм щастлива? Може би все още съм щастлива някак си за Ваша сметка?
- Лъжеш...- прошепна той.
Тя отвори чантата си, извади медицинския си картон и го тръсна под носа му:
- Това достатъчно ли е като доказателство или, може би, ще ме замъкнете на гинеколог? А може би, на комисия?
Той мълчеше, най-сетне мълчеше, тя се изправи и посегна да прибере картона си, а той я улови за ръката:
- Мара, почакай...
- Какво?- мракът в очите ѝ гореше с черни огньове...
- Каза, че бащата...
- Казах, че го убиха преди седемдесет и два дни.
- Съвсем сама ли си? Та ти страшно си объркала живота си, моето момиче!...
- Господин Пал, не съм Ваша. Не съм момиче. Няма такъв феномен като ``бременно момиче`` и Вие го знаете. Нито пък съм объркала нещо, което да не мога да оправя.
- Мара, почакай...
- НЯМА КАКВО ПОВЕЧЕ ДА ИСКАТЕ ОТ МЕН, ГОСПОДИН ПАЛ, НЕ ГО ЛИ РАЗБРАХТЕ?!
- Мара, почакай!... Моля те!... Не искам да си тръгнеш така!...Моля те, седни... Виж, чуй ме, аз имам дъщеря на твоята възраст, дори май е година - две по-голяма, не те лъжа, ето, виж...- най-сетне беше пуснал ръката ѝ, и отново ѝ подаваше транслатора - от екрана се усмихваше и махаше двуметрова блондинка, облечена в бледо розово и небесно синьо...
И Мара се усмихна. За пръв път се усмихна...
- О, Вие си имате русалка...
- Да, нали? Това е Тити - Константина Виктория, трета година индустриална химия в ``Осуалд``, майка и почина преди шест години... Затова... Сигурно ще ти се стори абсурдно това, което казвам, но те моля да ме изслушаш и да размислиш сериозно. Ти си още много млада... не можеш да родиш това дете, Мара..
- Вие не можете, господин Пал. Аз мога.
- Не, не ми отговаряй така! Ти дори не си представяш какво значи това! Дори не можеш да се сетиш за половината от грижите, ядовете и проблемите, а си сам сама! Двадесет и четири часа в денонощието, ден след ден, година след година, без никой да те смени поне за час, без никой, с нищо да помогне за изхранването, обличането, възпитанието, образованието... детските болести, ученическите тревоги, пубертетните пакости и юношеските рискове... Изобщо не си даваш сметка, че докато ти реве в ръцете, докато храниш в уста, бършеш дупе, приспиваш, къпеш и мериш температура, докато се будиш час през час, че има колики, че дриска, че растат зъбки... През това време твоите връстници ще учат, ще спортуват, ще флиртуват, ще купонясват... Ще си живеят живота... А ти, през това време, ще влизаш в банята за броени секунди и ще изскачаш през глава защото ти се струва, че точно тогава дребосъка пада от леглото... и ще забравяш да срешеш прекрасната си коса...
- Отлична реч. За дъщеря Ви ли беше подготвена?
- Дъщеря ми няма да забременява, докато не приключи с ученето.
- Много разумно.
- Е, ти не си била разумна, но това е поправимо.
- Така ли? Аз дори не подозирах...
- Защо не се замислиш, инато момиче?! Майчинството е прекрасно, но трябва по-напред да изживееш младостта си!
- Всъщност... защо не ме оставите на мира?
- Само ако ми обещаеш да помислиш! Млада си, ще имаш и други деца...
- Айън няма да има други деца. Никакви други деца. Нищо. Или това дете, или - нищо. А сега ме извинете. Приятен ден.