Мара Дант събаряше стена.
Събаряше я и денем и нощем.
И тръгваше да търси Айън Кергоелен.
- Лео, искаш да кажеш, че ти си прибрал този боклук да живее у вас, а тя ти е откраднала енергийна карта на стойност 75 000?!
- Горе-долу...- въздъхна Леонард Пал през зъби, погледна настрани и подръпна върха на носа си.
- И за какво ти беше притрябвала?
Леонард Пал го изгледа безпомощно със сините си очи, сякаш не разбираше смисъла на въпроса.
Дал Сандърс на свой ред въздъхна през зъби.
Бяха приятели повече от тридесет години. От училище. Леонард Пал беше финансов съветник на свободна практика, а Дал Сандърс беше шеф на полицейски участък сектор ``Север``. Иначе казано Лео беше почти богат, а Дал твърдо и окончателно се беше установил в средата на средните доходи и това му беше достатъчно. Разбира се, че всеки си гледаше работата и живота, но повече от тридесет години бяха поддържали дружба и високо мнение един за друг без особени усилия. И ето, че Лео беше изкукуригал.
Висок почти два метра, добре сложен, с правилни черти и вечно в елегантни дрехи, богат и известен - изобщо - привлекателен по всякакви стандарти - Лео не беше живял лишен от жени. Какво го беше прихванало? Не беше дошъл в полицейския да се оплаче. Беше поканил Дал Сандърс в частен клуб ``Чикаго`` и в момента двамата седяха в суперелегантно сепаренце, а на масата пред тях - питиета, ядки и мезета, всички екстри, които Дал Сандърс никога не би посмял да поръча за своя сметка на подобно място. Дал Сандърс беше готов да се обзаложи на каквото и да е, че Лео не търси скъпата си енергийна карта, той си иска малкия боклук обратно.
- Разбира се, ти си блокирал картата?
- Н-не съм още...
- Лео, какво става с теб?! Малката курвичка те е побъркала, така ли?
А той стисна главата си с две ръце и изпъшка:
- Дал, моля те, просто я намери, става ли?
- Ще я намеря. В момента, в който започне да осребрява картата, веднага ще я спипам. Въпросът е, след това, ти какво ще я правиш?
- Дал, ами ако тя продаде картата ``на черно``, вместо да я осребрява? На половин цена, примерно?
- Глупава малка пикла - мислиш ли, че ще се сети?
- Изобщо не е глупава. Веднага ще се сети.
- А мислиш ли, че е достатъчно умна да намери подходящ клиент?
- Разбира се!
- Като казвам ``подходящ клиент`` имам предвид не просто някой, който няма да донесе картата в полицията и да я издъни. Имам предвид някой, който може да разкодира картата и да източи енергията, преди да сме се усетили какво става.
- Не ме ли слушаш, Дал?! Казах ти, че тя изобщо не е глупава!
- Добре, старче, добре. Не се ядосвай, слушам те внимателно. Ако мислиш, че малката е способна на подобен номер, най-добре да блокираме ``е``-картата веднага и да я търсим по друг път.
- Точно така!... И... ще ти се отблагодаря, Дал, ще видиш... И двамата с Елис ще останете доволни. Само я намери. И, Дал, моля те... когато я намериш, не я... третирай като крадла, тя... По дяволите, всеки иска да живее...
- Лео, старче, малката курвичка просто ти е изпила мозъка.
- ПРОКЛЕТ ДА СИ! - НЕ Я НАРИЧАЙ КУРВА!...
Есен
Тя се въртеше. Разперила ръце, развяла коси, разкопчала палто, въртеше се около собствената си ос, на полянката, насред кварталната градинка, насред есенната мъгла, в неделя сутрин, разтворила длани, обърнала лице към небето или просто към клоните отгоре, въртеше се, кръжеше като голяма, южна, екзотична птица, а падащите листа напразно се опитваха да докоснат лицето ѝ...
Той зяпаше втрещен - не беше виждал никога подобна гледка /Е, беше виждал децата, но тя не беше дете - или пък беше?- или пък беше чужденка?.../ и той я запаше втрещен, после импулсивно грабна транслатора си за да я запише, в това време дамската ѝ чанта отхвръкна от рамото ѝ, прелетя два метра и тупна върху листата. Тя залитна, засмя се с глас, /засмя се някак... много странно/ отиде да си вдигне чантата и тръгна право през поляната, а той - след нея. Видя я да си купува кафе от автомата и да сяда на масичка край него - студената, октомврийска мъгла явно никак не я смущаваше - не само, че не закопчаваше палтото си, дори не мислеше да го загърне и дишаше развълнувано, все още дишаше развълнувано, очите ѝ бяха обърнати към градинката и... нямаше двадесет, не, нямаше двадесет, но... кожата ѝ беше като седеф, алената ѝ уста, сама по себе си, беше еротично явление и... все още дишаше развълнувано...
- Мога ли да седна при Вас, красива мечтателко?
А тя обърна към него очи, огромни и тъмни очи - като бездни, през които надничаше мрак, надничаше демон... Беше вчерашна пикла, но не беше дете, не беше невинна, о, не... Тези очи... какъв демон надничаше от тях... Какво бяха виждали... Коя беше тя? Каква беше? Каквато и да беше - беше вчерашна пикла. Не беше дете, но трябваше да бъде.
За да получиш - трябва да дадеш. Грилет отдавна беше дал небето си - за да получи космоса. Това, както и да е /тя много пъти беше мислила, че сделката, всъщност, си заслужава/, но освен небето си, някак почти незабелязано, полека-лека Грилет беше дал и доста други неща. Сега си ги искаше обратно. Късно. Струваше му много скъпо. Струваше му кръв.
За да получиш, трябва да дадеш. ``Солени градини`` почти бяха дали космоса си, с надеждата да задържат небето си. В цялата система имаше едно-единствено трансгалактическо летище и то не беше шедьовър, вътрешносистемният трафик беше просто смешен, хората считаха едва ли не за историческо събитие да пътуват от Арлън до Каное, живееха в открити градове, не използваха пространството добре, не използваха ресурсите оптимално, назряваше жилищна криза, бедните все повече обедняваха, богатите си стояха вътре в системата защото навън нямаше с какво да се похвалят, комуникациите се късаха, информацията се губеше... Система ``Солени градини `` или окончателно щеше да се затвори под собственото си небе, късайки връзка с останалата част от галактиката или всеки момент щеше да даде небето си за да получи космоса. Но тя неволно се питаше дали незабелязано, полека-лека ``Солени градини`` нямаше да даде и други неща, освен небето си. Неща, които след години могат да ѝ струват кръв... Е, това едва ли щеше да се случи по времето на нейния живот. Защо пък трябваше да я интересува? Това, което я интересуваше сега, беше, че ``Солени градини``, след всичко преживяно на Грилет, изглеждаше добро временно убежище. Започваше да се замисля дали няма да се окаже добро постоянно убежище. От далече. От вън. Нямаше представа как е отвътре. Трябваше ѝ време да го опознае.
- Чак до довечера няма да ги виждам - алчни кучки!- възкликна тя на глас набирайки скорост по тротоара на булеварда - Почивен ден!- чак до довечера няма да ги виждам!- не я интересуваше кой може да я чуе. Беше... бясна. Серена искаше палтото ѝ. Миранда искаше 60 звезди - на вечер! - за леглото. Стаята, видите ли, била нейна. Едвига пък само гледаше да се отърка в нея /май беше обратна/. А като я видяха как извади туниката и ботичките, щяха да им изтекат очите. Не се и съмняваше, че още тази вечер ще се опитат да ѝ ги откраднат - алчни кучки. Не беше малоумна, знаеше, че не бива да се кара с всички. Довечера... довечера ще му мисли. До довечера имаше много часове. Много, много часове. Почивен ден.
Набираше скорост по булеварда, очарована, че гледа как студената есенна нощ се превръща в мъглива есенна сутрин, дрезгаво разсъмване...
Родена и отрасла сред стъкло, стомана и бетон, за нея разсъмването винаги бе означавало смяна на нощната енергия с дневна, загасянето на едни лампи и включването на други.
Сега, някак, с цялата си кожа улови нахлуването на дневната светлина защото там, горе, някъде отвъд мъглите, изгряваше слънце. Ха. Местните мрънкат, че денят е студен и влажен, те се ДЕПРЕСИРАТ от мъглата... На нея ѝ харесваше мъглата. Харесваше ѝ да се потопи, да плува в нея, нищо такова не можеш да направиш на Грилет... /На Грилет, нахлуе ли мъгла, панически включваш филтри или нахлузваш газова маска.../
На ъгъла, в една пресечка мярна нещо червено, надяваше се, че е автомат за кафе, но се оказа автомат за бюлетини и тя, след кратко колебание, пожертвува дребни да си купи трудовия./ Дори в почивен ден трудовият бюлетин може да се окаже отлична инвестиция, нали? Никога не пропускай трудовия бюлетин!/ После просто продължи по пресечката, в която беше свърнала /и без това не знаеше точно къде има автомат за кафе/ и... намери мястото.
Тук нямаше асфалт, бетон и плочи. Пясъчни алеи. Зелена и изсъхнала трева. И млечно-сива есенна мъгла. И белите стволове на брезите. И златните листа - листа - листа - листа... като измислени, като рисувани, като ковано злато... като слънца, като безброй слънца в мъглата... и само как сияеха листата... и всяко със отделна светлина, със свои, собствени лъчи пронизваше мъглата... ухаеше на пръст и на... какво?... Дори не знаеше какво ухае... Но сякаш се просмукваше през нея... И тя се завъртя, разперила ръце в мъглата... Усети ясно как стената пада, сърцето ѝ запърха триумфално - въртеше се, разперила ръце в мъглата /``Айън, ела!... Ела!... Ела!...`` И Айън се усмихваше в мъглата, почти я докосваше с пръсти и тя почти долавяше дъха му и се опитваше да го примами, да го увлече със себе си в танца, въртеше се просмукана от аромат на пръст и на мъгла, пронизана от есенната светлина /``Айън, ела... ела... ела...``/, въртеше се, въртеше се ... докато дамската чанта отхвръкна от рамото ѝ, прелетя два метра и тупна на тревата. Тя залитна, засмя се някак и отиде да я вдигне. ``Стига - каза си - това не е добре. Я, стига.``
Отсреща имаше масички, столове и автомат за кафе.
Седна на последната маса, с лице към градината, а Айън продължаваше да я гледа отдалече, но тя беше прекалено... каква? - ...за да изгражда стената сега... Вместо това си спомни как слязоха на Кодвредин и Айън гледаше през прозореца на коридора, а зад прозореца беше полето, по-скоро някакви хълмове и валеше дъжд... С очите си видя как нещо в него се запали и засвети. Той не помръдваше, не мигваше, не дишаше дори, той просто само светеше отвътре - студена, чиста и неугасима светлина. ``Вали. - прошепна сам на себе си - Вали.`` А тя го зяпаше безпомощно и тъпо... Но ето, днес, разбра...