Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: d-Zen
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13699

Онлайн са:
Анонимни: 74
ХуЛитери: 10
Всичко: 84

Онлайн сега:
:: Irina_kis
:: Plams
:: d-Zen
:: LeoBedrosian
:: traveling_musician
:: milyovelchev
:: vechniqtskitnik
:: rajsun
:: kameja
:: atom

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2017 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
19 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДругия свят
раздел: Разкази
автор: gfstoilov

Стъпваше леко по пътеката и не усещаше почвата под себе си. Чувство, като това, че пропада в пропаст, но пропастта се оказа над нея - небето. Гледаше ятата от облаци как се разпиляваха в безкрая му.
Дали наистина можем да виждаме, чуваме и усещаме всичко това, което ни заобикаля – шепота на вятъра, полета в небесата, топлотата на земята. Утринното разтваряне на цветовете, ромонът на листата, стичащи се по клоните на дърветата като летен дъжд, вечерното затишие на залеза и полета на птиците към него.
Може би не виждаме това, което наистина трябва да се види в живота. Може би винаги се разминаваме и го пропускаме – Ясмин спря пред вратата и постави ключа в ключалката. С приятно прищракване механизма се завъртя и вратата беше отключена отново след толкова много години.
Прекрачвайки прага се запита дали се завърна в дома си или току що пристигаше на ново място?
Домът ѝ бе тих, потънал в дълбокото мълчание на върволицата от дните, прекарани в самота. Времето е поело дъх и забравило да издиша. Подът бе забравил какво е да го настъпват, огледалото, потънало в прах, не отразяваше нито завърналата се, нито светлината, която нагло се прокрадна през отворената врата.
Стъпките ѝ едва се долавяха докато се изкачваше към стаята на втория етаж. Полумрака я водеше, тишината бе като зимен сън, но присъствието ѝ зарадва домът.
Старата къща, пуста и празна от десет, а може би и повече години, прегърна нежно Ясмин и я обви с топлината на сигурността на дебелите си стени.

*****

Седна на старото си легло, точно до прозореца и огледа своята стая. Всичко бе останало така, сякаш е излязла за час-два, но просто бе забравила да се върне. Столът пред масата леко избутан настрани, на масата подредени тедрадки, няколко книги – едната отворена и оставена с корици нагоре, купчина листове – изписани и празни. Свещник и наполовина изгоряла свещ. Дървена чаша с няколко химикалки в нея, колко много думи бе написала с тях, колко много бяха останали недописани.
Отвори прозореца, топлината на лятото нахлу като въздишка разигравайки избелелите завеси. Ясмин се загледа навън - виждаше реката и отсрещния бряг. Младо момиче се бе облегнало на оградата на една от къщите и гледаше момченце, навярно по-малкият ѝ брат, което си играеше с бяло куче - две подскачащи деца на реката под лъчите на залеза.
Момичето се смееше на лудориите на момчето и кучето, които се въртяха в кръг, гонеха се едно друго и си подхвърляха топката на безгрижното си щастие. Смехът им е чист и силен, Ясмин го чуваше ясно. Някаква жена излезе, видя танца на момчето и кучето и също се засмя. Заговори на момичето и посочи към планината. То отметна тъмните си коси и погледна натам. Слънцето в същия миг се скри зад хребета и сенките му се плъзнаха към тях.
След малко всички се прибраха и брегът осиротя.

*****

Вечерта се плъзна с мекота и полека се разстели над селото. Ясмин продължи да гледа през прозореца - нощта дойде и звездите, нощните фенери на пътищата в небето, започнаха да греят с потрепкващата си светлина. Наведе се и потърси да открие, както някога, формите на познатите ѝ съзвездия.
Каква нощна галерия със звездни картини. Очите ми сигурно са с космически блясък – помисли си тя.
Някога се бе изправяла неведнъж под звездното небе и протягайки ръце към него искаше да полети нагоре, но невидима сила винаги я е задържала здраво да не отлети - оковите на земята, майката, която не пускаше своето дете да полети.
Ясмин стана и отиде до масата, отвори кибрита до недоизгоряла свещ, която запали и пламъка ѝ отново затрептя. Седна на стола и издърпа един лист, взе една от писалките, която съживи с няколко щриха по листа.
Въздъхна, стисна очи, навлажнени от две-три сълзи и започна да пише така, както някога пишеше в тихите нощи, изливайки като дъжд мислите си под формата на думи.
„ Мисля си за това, че отново ще те видя. Не зная на кое място – може би на някоя спирка или просто съвсем случайна среща на червено пред някой светофар. Не зная дали ще бъде днес, утре, след няколко години или в някой друг живот. Не зная дали ще бъдем отново срещнали се пред свода на дъгата деца, влюбени един в друг млади или вече остарели, но обичали се цял живот.
Може би ще сме и напълно непознати, които се разминават всеки ден на един и същи ъгъл или пътуващи в един и същи час с метрото. Може би ще съм продавачката на сувенири, а ти ще си онзи, който без нужда ще си избереш един и ще ми го подариш за спомен... отново.
Не зная дали ще бъдем под формата на мъж и жена; на водата, заобикаляща камъка по течението ѝ; на цветето и почвата, която го поддържа или на дъжда и небето от което се излива.
Не зная какво ще сме, но знам, че ще те видя по някакъв начин и в някой миг от времето нашите съдби ще се срещнат... отново.
Знам и мисля само за това – как ще те видя отново и ще те нося в сърцето си през всичкото това време...”
Ясмин остави писалката и скри лицето си в студените си ръце, сълзите изгориха дланите ѝ - няколко се спуснаха и капнаха върху листа и накъдриха като вълни думите,

*****

По течащите води играят светли отблясъци. Ясмин слушаше нощния концерт на реката. Един по един прозорците на къщите угасваха и само щурците са все още будни с песните си.
Също така и тя, но съвсем скоро щеше да заспи и да се събуди някъде, където някой я чакаше от дни, годни или векове. Отново...
Лежеше и долавяше шумовете на старата къща - пукането от отминали времена.
Затисна ухо във възглавницата и заслуша ударите на сърцето си. Опита се да ги брои, но скоро загуби броят им и просто се остави на ритъма им.
Със заспиващи очи преодоляваше белотата на вратата и си помисли за това, което става зад нея, преградата деляща нея - тялото, чувствата и мисли ѝ - от онова, което се крие там... в другия свят, в който бе открила любовта.


Публикувано от Administrator на 14.11.2017 @ 09:47:54 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   gfstoilov

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Страх
автор: LeoBedrosian
290 четения | оценка 5

показвания 8954
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Другия свят " | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Другия свят
от leslieshay на 17.11.2017 @ 03:14:09
(Профил | Изпрати бележка)
Като тихо планинско поточе през лятото - така се леят думите ти. Наистина красиво. А посланието, което Ясмин остави... Всеки залсужава една такава любов. Отвъд времето. Отвъд всичко.