автор: katbalu

Рисувах те живот. Най-първо с жълтото.
Започнах с него...
Със шепи ръсех златния прашец по облаците
гоних хвърчила и ги изпращах с вятър да летят.
Тъй щедро леех от смеха на детството
и позлатявах пясъчни дворци,
додето не разбрах че се рушат...

А после?... После в синьото се гмурнах. В морето.
В подводията му със рибите играх,
обяздвах изумрудени вълни
и се люлеех във любовните му мрежи,
додето алчността му не прозрях...
То искаше душата ми да вземе...
Но в хоризонта зърнах алени платна...
С тях отпътувах...
Рисувах те животе със боя.
Най вече със червеното
с кръвта си те рисувах...
А после...
После скрих очи зад виолета...
Смалих се.
Във лалета се укрих
Бях Палечка живееща във цвете...
и там дъждовни капки дълго пих...
Додето старец белобрад до мен не спря.
Художник някакъв. И седна пред статива...
В палитрата му кацнала дъга
а четката му птица пъстрокрила

–Ти кой си, старче? – тихо изшептях.
– Животът твой – усмихна се друида.
Ти разпиляваше бои, аз ги събрах
и те рисувах в цветната си книга.

11.11.2017