автор: pastirka

Тя се храни на вестник, а не на покривка.
В разлюления поглед е клеймото на лудия.
И звездите са нейната нощна завивка.
Не замеряйте с камъни - ще я събудите.

Стъпва винаги боса по дъха на земята.
Тя не знае какво е да ходиш на токчета.
Не задава въпроси, плахо гали с ръката
своя страх от живота, с нежността и обточен.

Розовеят в сърцето и с форма на изгрев
неродените стъпки на сина и измислен.
Шепа кал и обрулени листи и стигат
за къщурката с дворче, в душата разлистено.

Не сънува море, то е чужда картина
на стената на нейното синьо мечтание.
Покрай всички тя тихо на пръсти ще мине,
като спомен от сън, като вик от дихание.

Умолява смърттта, щом живота и свърши,
да я вземе в прегръдка, на пръст да я стори.
Тя е клончето пролет, от буря прекършено,
не посмяло с убиеца-вятър да спори.