Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pts2grimm
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13994

Онлайн са:
Анонимни: 423
ХуЛитери: 1
Всичко: 424

Онлайн сега:
:: lira

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПесента на русалките
раздел: Фантастика
автор: Mariq_Vergova

За пръв път разговарях с него в самото начало на юни. Бяха първите дни на месеца, когато предчувствието за настъпващото лято се носеше из въздуха на талази.
Плажът бе още пуст, само тук-таме се виждаха препичащи се по пясъка летовници, но чадърите вече бяха разперили пъстри криле, капаните по Крайбрежната опъваха платнища, а количката за сладолед бе заела обичайното си място на алеята, близо до стълбите. Безумно обичам този момент. Вкусът на идващото лято е така сладостен и омаен! Изпълва те с усещането за щастие. Седях на любимото си място на плажа – скалите, потопила крака във водата и се наслаждавах на мързеливия следобед. Точно тогава чух гласа му. Не зная как се случи. Може би го довя някой полъх на вятъра, може би дойде до мен със шума на разбиващите се вълни, така и не разбрах. Но го чувах съвсем ясно - попита ме дали обичам да слушам морето. Наоколо нямаше никого и аз стреснато се заозъртах. А той продължи, че често идвал тук и с часове слушал песента на вълните. Реших, че халюцинирам и неспокойно разтрих слепоочия с ръце, но гласът продължи да разказва колко красиво звучало морето, особено вечер на лунна светлина, когато приливът заливал брега. Било невероятно!
- А най-красиво е нощем, когато звездите се отразяват във водата като в огледало – не се стърпях и вметнах аз – и в същия миг се сепнах и понечих да побягна – по принцип не чувам гласове току-така. Но той прекъсна порива ми с думите:
- Да, да, и изглежда така, сякаш си сред две небеса – едното над теб и едно в краката ти. Разперваш ръце и се оставяш водата да те обгърне, да направи тялото ти леко като перце и тогава се рееш сякаш сред безбрежния космос, безтелесен и заобиколен от милиони звезди.
- Да, точно така е, – тихо промълвих – и аз съм си мислела абсолютно същото...
Оказа се, че и той като мен обичал лятото, плажа и дългото съзерцание на морето. Както и да се усамотява на същата скала. Говорихме с часове, за хиляди неща, без да усетим как времето е отлетяло. Рядко срещам някого, който да усеща света като мен. Накрая ми предложи и на следващия ден да се срещнем тук, а аз отвърнах, че съм съгласна. Преди да си тръгна, го попитах кой всъщност е той, но последва мълчание. Само една вълна се разби лаконично в скалите.
На другия ден отидох там, не без съмнения. Бях решила да поседя само няколко минути и да си тръгна, когато гласът му ме посрещна с радостен поздрав. Явно ме бе очаквал. Говорихме пак дълго. Разказа ми колко много обичал града ни и как не можел да си представи да живее на никое друго място. Имало магия тук, нещо вълшебно, което веднъж усетил, човек не можел да забрави и да открие никъде другаде. Сякаш вълшебни нишки го теглели винаги обратно към плажа, към кея с рибарските лодки, към моста и пъстрите улици, поели стъпките на хиляди хора. Разбирах го прекрасно. Та нали и аз самата, преди години, бях почувствала същото и така и не пожелах да си тръгна никога повече от морския град. Бях станала негова доброволна пленница. На свой ред му споделих как обичам разходките по Крайбрежната, разговорите до късно с приятели на чаша бира или просто да усещам, да вдишвам до насита морския въздух. Говорихме, говорихме и той сякаш изричаше на глас всички мои мисли и чувства... Темите нямаха край. Същото се повтори и на следващата, и на по-следващата ни среща. Всеки ден бързах да се отбия до скалата на плажа и все се намираше по нещо интересно, което да споделим.
Веднъж той ме посрещна развълнуван. Сякаш се бе случило нещо различно - нещо, което нямаше търпение да разкаже. Седнах и се приготвих да го изслушам. И той започна. Бил стигнал навътре, много навътре в морето, до най-големите дълбини, когато неочаквано ги видял. Били облени от лунна светлина, събрани в кръг и неземно красиви, а косите им хвърляли наоколо златисти отблясъци, можещи да заслепят дори пълната луна. Държали се за ръце и пеели, а песента им била най-омайното нещо, което бил чувал. Русалки. Безброй много русалки.
- Слушах ги – продължаваше той – и не можех да си представя нещо по-прекрасно. Бях хипнотизиран от песента им. Няма на света нещо, което да може да се сравни с красотата на тази мелодия. Исках да остана и да я слушам цяла вечност...
И не спираше, задъхан от вълнение:
- Ех, ако можеше да я чуеш, ако можеше само за миг да я чуеш!... Така ми се иска да имаше начин! - и отново, и отново разказваше за тях. Този път разговорът ни нямаше като друг път безброй много теми. Темата бе само една. Сякаш бе обсебен.
С времето усещах, че все по-нетърпеливо очаквам срещите ни. Харесваше ми да споделям незначителни случки, мисли, идеи. Той също споделяше с мен и сякаш ме разбираше по-добре от всеки друг. Така неусетно се изтъркули юни. Беше дошъл разгарът на лятото.
Юли!!! Може ли с думи да бъде описан юли? Може ли да намериш най-точните слова за нещо, което обичаш повече от всичко, което си чакал цяла година и сега нямаш търпение да му се насладиш? Да черпиш от него с пълни шепи и никога, никога да не ти достига! Градът се бе превърнал в кошер. От всяко ъгълче, от всяко кътче се чуваше жуженето на хиляди щастливи гласове, трополенето на безброй бързащи стъпки. Плажът приличаше на мравуняк от хора, а въздухът сякаш вибрираше от разноезичната глъч. Имах чувството, че даже на плажните чадъри им идва да литнат към небето от радост! Но най-много от всичко обичах да заставам в самото начало на улицата, която води към плажа и да наблюдавам пъстрата върволица от хора. В такива моменти винаги ми се струва, че наблюдавам най-вълшебния и разноцветен калейдоскоп на света. Хиляди хора вървят, хиляди сърца тупкат, а улицата сякаш поема техния туптеж и го превръща в едно голямо, огромно, пулсиращо сърце - сърцето на Града! Опитвах се да се наслаждавам на всеки миг от лятото, да се възползвам от всяка секунда щастие, което то можеше да ми даде. И нямаше ден, в който да не отида до скалата. Бяхме започнали да си ставаме все по-близки. Имах чувството, че душата му е отражение на моята. Но не зная дали беше любов. И до днес нямам отговор на това. Макар че веднъж бе подредил за мен красиви бели раковини във формата на сърце върху скалата, а друг път ми се стори, че усетих върху устните си целувка. Уж бе само ефирен и лек полъх на бриза, но така и не се отърсих от чувството, че не е бил случаен... И всеки, абсолютно всеки път повтаряше, че най-силно желаел и аз да мога да чуя песента на русалките...
Но нищо на този свят не е съвършено. И най-хубавите и прекрасни неща имат един недостатък – рано или късно идва техният край. А лятото има и още един – твърде кратко е. Неусетно, сякаш с бързината на мълния се изниза юли, а след него още по-бързо отмина и август. Настъпиха първите дни на септември. На плажа все още имаше летовници, капаните по Крайбрежната бяха все така пълни с жадни хора, но във въздуха се усещаше една едва доловима тъга, един полъх на меланхолия, каквато носят единствено и само септемврийските дни. Аз продължавах да ходя всеки ден до скалата и да разговарям с него. Но бях започнала и все по-често да го моля да ми разкрие кой е. Но неизменно срещах по този въпрос само лаконично мълчание.
Ето, че дойде и краят на месеца. Винаги, с всеки свършек на лятото, сякаш и нещо в сърцето ми безвъзвратно умира. Така беше и този път. Знаех, че е необратимо, знаех, че е в реда на нещата, но въпреки това ме болеше. Плажът бе вече окончателно опустял, само чадърите стърчаха по него самотно, като птици с пречупени криле. Количката за сладолед отдавна я нямаше, а крайбрежните кафенета бяха залостени. Короните на дърветата в Морската градина започваха едва забележимо, но сигурно, да се багрят в жълто и охра. Есента бе надвиснала като сянка над Морския град. Може би заради болката от това или защото бях чакала твърде дълго, но този път категорично поисках от него да ми разкрие своето име. Не приемах отказ или мълчание. Увещавах го, молех се, заплашвах. Накрая дори поставих ултиматум, че ако не разбера кой е, повече никога няма да ме види. Но той все така отговаряше с мълчание. Тръгнах си.
Изминаха почти два месеца. Струва ми се, че краят на есента е по-малко тъжен от началото й. Или просто накрая свикваме с тъгата. Животът продължава своя ход, въпреки всичко.
Той ми липсваше. Господи, колко много ми липсваше! Но обидата беше по-силна. Една сутрин се събудих със странното усещане, че нещо се е случило. Изпитах непреодолимо желание да отида до плажа. Не бях стъпвала там нито веднъж през последните месеци и сега с бавни крачки вървях по влажния пясък към скалата. Видях в далечината до нея скупчени хора и усетих по гърба си тръпки от предчувствието за нещо лошо. Приближих се още малко и чак тогава забелязах чувала, оставен на земята. Беше голям, тъмен на цвят и целият подгизнал от вода. Изминах още няколко крачки, но с всяка следваща истината проблясваше в съзнанието ми с все по-голяма сила. Когато стигнах до тях, дълбоко в сърцето си вече знаех. Още преди да съм попитала или да са казали каквото и да било. Един човек се отдели от групата и пророни:
- Удавник. Морето го е изхвърлило тази сутрин. Намерили са го близо до онези скали. Навярно е бил заклещен в тях и е прекарал във водата доста време, защото тялото не е приятна гледка. Сигурно е престоял вътре поне пет-шест месеца, вероятно от самото начало на лятото. - и тъжно поклати глава.
- Да, от самото начало на лятото. – едва промълвих аз.
После се приближих бавно до скалата. Върху нея нещо се белееше. Беше голяма, бяла раковина, извадена навярно от най-големите морски дълбини. Взех я и нежно я притиснах към сърцето си. После побягнах с все сила по плажа. Не помня колко време съм тичала така. Бягах, а от очите ми сълзите се стичаха безутешно. Все пак накрая той бе успял. Беше намерил начин да ми я подари. Беше намерил начин и да остане с мен завинаги. Стисках раковината. Вече разбирах всичко. Накрая се спрях и я поднесох бавно към ухото си. Но още преди да го направя, аз знаех какво ще чуя. Затворих очи и се заслушах. От отвора й ясно се долавяше шумът на морето, а сред него, нежна и неземно красива, звучеше и тя - песента на русалките.


Публикувано от anonimapokrifoff на 25.10.2017 @ 15:29:38 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   Mariq_Vergova

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

22.05.2022 год. / 00:19:26 часа

добави твой текст
"Песента на русалките" | Вход | 4 коментара (10 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Песента на русалките
от libra на 27.10.2017 @ 23:49:48
(Профил | Изпрати бележка)
добре изведен финал, поздравления за разказа, аз лично гледам да не чета тъжни истории, особено пък любовни агонизиращи и невъзможни, но този разказ го прочетох и даже ми и хареса :)

всичко може да бъде описано с думи, та даже и юли :) но зависи кой го чете
поздрав :)


RE: Песента на русалките
от Angelche на 27.10.2017 @ 10:11:49
(Профил | Изпрати бележка)
Много красива история и много тъга! Приятно и увличащо! Има място където живота и смъртта се сливат, но ние сме доста далеко от него, а ти си го усетил и докоснал! Поздрав:)))


Re: Песента на русалките
от secret_rose на 26.10.2017 @ 21:51:22
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Много приятнно разказана, но тъжна история...
Не загиват ли всички, видели и чули русалките...


Re: Песента на русалките
от gfstoilov (gfstoilov@abv.bg) на 19.12.2017 @ 20:14:07
(Профил | Изпрати бележка) http://gfstoilov.blogspot.com/
От миналото винаги се отронва нещо, което да остане като спомен след песните му.