автор: _katerina_

Зефир полъхна и пресели
прах в небесните предели,
а после слезе на Земята
и в кал превърна го благата.
В небето - пламнала жарава
след туй облаците обладава.
В море бездънно се превърна
светът човешки, каламбурен.
По вените му – реки мълчаливи
пулсират грехове неиство.
Морето гривата си вее
и времето лети, немее.
Пред тежкия товар на суетата
неусетно рушат се телата.
Да мислиш за лотос глината
е потопът, в който оцелява
само Ной от приказката стара.
Звезди пригласят на хорали,
припяват долу мадригали.
Изгарят нощни пеперуди
в солената прегръдка изумрудена.
Светла мисъл прелетя –
алюзия за нови времена...