автор: tearfly

Вдиша познат аромат. Пергаментовата ѝ кожа свали маската на заблуждението.
Чувстваше се на осемдесет и пет, на колкото всъщност беше. Лицето ѝ бе набраздено от времето - а то е голям шегобиец - две успоредни, хоризонтални, дълги бръчки на челото; три успоредни, напречно на бузите. И от двете страни. Оставаше да забие две клюмнали пера на върха на главата си и всеки индианец би ѝ завидял за спазването на традицията.
Вчера обаче, беше друго. Вчера беше на тридесет, когато завъртя ключа и колата запали веднага. Погледна се в огледалото, очите ѝ се усмихнаха. Слънцето потъна в гърдите ѝ.
Годините се търкаляха, а тя стоеше в разцвета и кулминацията на битието си, с тази разлика, че вече милваше и правнучката си и ѝ разказваше за дългите нощи, в които не мигваше, в които стоеше на верандата на бащината си къща и животът лекичко се претъркулваше между краката ѝ и дъсчената ограда, а фината ѝ плетка премяташе мислите ѝ. Така се заплете в историята си, че всеки образувал се нов възел лекичко придърпваше с върха на пръстите, ако не ставаше с тях, пробваше с върха на зъбите.
На осемнадесет срещна Него. Любовта изпищя в ухото ѝ. Точно, когато беше на сцената и правеше дълбок поклон към публиката си и дясната ѝ ръка докосна устните ѝ и изпрати нежна въздушна целувка на вече осветената зала, а тя попадна върху клепачите на вече пленения младеж, който я изчака зад кулисите и дари таланта ѝ с три минзухара.
Бил студент в Художествената академия. Покани я да му позира, очарован от изяществото на шията ѝ, досега не бил срещал такава – нежна и тънка до отчаяние. Трябваха ѝ само две премигвания, за да се съгласи. Творецът в нея се усмихна. Чу се да казва „да” и че е готова в името на изкуството дори да оголи едното си рамо. Засмяха се едновременно. После замълчаха. Тя се обърна и се отдалечи от него, сякаш се плъзгаше по пода, а не вървеше. Чувствата за нереалност и съдбовност увиснаха във въздуха и тихичко аплодираха срещата.
Какво се случи след това? Оказа се, че животът може да бъде повече от изкуство, че може да превърне двама души в едно и това да е бил смисълът му. Докато се опомнят в ръцете им вече плачеше дете, което ознаменува съвършенството на случващото се. Сцена. Безметежност. Тичащи детски крачета. Картини сътворяващи чудото. Известност. Пътища.
Войната винаги разделя хората, ако не физически, то духовно, но в случая беше първото.
Изпрати го с всичките си сълзи на фронта и после пресъхна. Получаваше писма, които поглъщаше жадно и после отговора смачкваше и хвърляше в коша
Не мина много време, когато чу Онова тропане на вратата, което я остави на тридесет. Получи почести, шапката и нашивките му. Спа с тях. Беше ги стиснала до болка. Нощта прегърна животинския ѝ вик.
От този ден, тя се събуждаше на тридесет и го чакаше. Подреждаше стаята им. Изпичаше от любимите му курабии, а погледът ѝ жадно и търсещо хвърляше от верандата до улицата своята отъпкана пътека. Всеки ден.
Но днес вече беше на осемдесет и пет. Погледът ѝ се преметна през оградата, обиколи цъфналите дървета за последно, където беше сянката му. Той помаха нежно. Изсвири с уста техния сигнал. Краката ѝ последваха мелодията. Стъпките ѝ се отдалечаваха . Хванати за ръце, Слънцето ги пое.
Смисълът на щастието се събра в една малка точка и изчезна.