автор: pastirka

Самотата отронва във мен кълбовидните мълнии,
да подпали душата - трева, даже в сън недокосната.
Става светъл мигът, като в пролетно изгревно съмване
и зелено мечтание люшват листенцата росни.

Но в лъжовното светло просъсква смъртта непредвидена
и почерня узряла наивност почти с безразличие.
Радостта е забравила пътя към нашето свиждане,
всяка бледа минута умира безстрастна и ничия.

Полудяла самотност повдига полите на нищото
и засява във стъпките тежки сълзи кехлибарени.
А животът заспива без спомен за свое огнище,
от котлето с несбъднати свои надежди попарен.