Не ми се разказват спомени.
Просто бъди ми
фантазия!
… Вярно –
понякога топлят.
А понякога са
омразата.
Човеците сме си хищници –
Ангелите
са горе.
Можеш да ме разнищиш.
Мога
да спра да моля.
Колкото да те пазя,
все ще отворя
рана,
колкото да не мразиш,
счупено
ще остане.
И ще белеят кости,
щом си отиде
времето –
за теб ще съм само гостенка,
ти –
нелепа потребност…
Защо да го причинявам?
И да разказвам
спомени?
Колко сол
помнят раните?
И колко
да са оголени?
Краят лежи в началото.
А после
ражда омразата.
… Понякога отминава.
Ти
остани ми фантазия!