Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: LexParsy
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13701

Онлайн са:
Анонимни: 26
ХуЛитери: 2
Всичко: 28

Онлайн сега:
:: goredoly
:: pastirka

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2017 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
19 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЛазарица 3
раздел: Разкази
автор: esperanca

Част трета
Лазарица съм.
И съм ти рекла, Господи, да ми не склопваш очите, дорде ме не призове земята в моята къща от чанове. Малката къща с големите прозорци. От изток да се плисва сутрин слънцето през тънкия кенар везан със сърма и свила, да ми повдига клепачите, да се спуска светлината до сърцето, да усещам полепнал по небцето вкуса на живота, още сънена, не събудена. Градината с тежките есенни гергини и ароматните пролетни кремове, жадна да ме назове по име. Овошките, скършили клони от родитба, да изсипват плодовете в скута ми. А под асмата срещу широките прозорци да наредя низи с медни чанове. Щом ги погали сутрин вятърът, да се надпяват с птиците. Щом ги приласкае нощта в мрака си, да ми нашепват приказки. Да ми звънни душата песенно. И в болката, и в радостта, човешката.
И съм ти рекла, Господи.
Вярвам в пръстта на земята. В силата на чернозема й.

Вмени вяра в коравата душа на баба Митра, да сподири отчето в оная дълга зима, да ме изтръгнат от ноктите на студа пред църковната порта. И преди това, когато ме стягаха в утробата и ме поиха с отровно биле, реши да ме бъде. Като за всяка избрана душа, влизе пред мен в битките, за да пия вкуса на победата. Кога ме стигна губилището, а то ме настигна два пъти: Първият път, като ме удари шепотът на бабите, дето все ме сподиряше, щом стъпех на улицата, та рано научих думата „храненица”; Вторият път, като кръвта се обърна против мене. Въведе ме в спасителния, безпаметен сън на комата. На двадесетия ден кога ме събуди, нищо не помнех, нищо не знаех. Заедно с удара на болката, заличи и сетивата ми. Шест месеца ни отне да се науча отново да усещам живота. Очи имах и виждах студа в тежките преспи навън, в ниското, смръщено чело на небето, камината стоеше заредена с дърва, но не я палех, защото имах знанието за студа, но не го усещах. Така се изниза зимата без да различа огъня от студа. Здраво държах повода на аляския маламут, който ми изпрати, за да позная верността и безусловната обич. Бродехме с часове по билото на хълма Стратеш , вятърът пилеше до свистене, свалях дрехите, разпервах ръце, севернякът от упор ме блъскаше в гърдите - не сещах студа, кожата не настръхваше, все едно бях капсулирана и макар тялото да бе в света на хората, душата още се рееше далече, сякаш й бе мъчно да вземе решение, иска ли светът на човеците. У дома палех камината, приготвях ароматен чай и топла зеленчукова супа. Парата се виеше и попиваше в ноздрите, но спомен за вкус не идваше. Не само не усещах аромати и вкусове, но и гладът не ме намираше. Надробявах супата и аляският маламут лакомо я поглъщаше.
Виждах как хората се гневяха и мъчеха за дребни, ежедневни неща и не разбирах глупостта да си причиняват страдание. Нещо като радост се прокрадваше щом ставах свидетел на светли отношения между тях. Плаха бе тая радост, по-скоро приличаше на одобрение и съгласие с някои от постъпките на другите. Шест месеца скитах като сянка из света на людете, поради отсъствието на глад, с дни забравях да се храня, та бях стигнала критични за ръста ми килограми. Гледах на хората някак отдалече, почти не ги забелязвах, странно ми бе, че те ме виждат и търсят начин, да се доближат до мене. Не разбирах какво диря в живота им, след като наблюдавах как напразно го пилеят без мъдрост, уважение и обич. Знаех значението на тези думи, но не извикваха у мен никакво възприятие. Сякаш животът бе сведен до опростен рационализъм: това, което го облекчава физически съществуването, бе правилно, това, което не дава резултат, отхвърлях като погрешно. Учих се като новородено да свързвам думите с тяхното значение. Дума по дума, смисъл по смисъл, докато дойде пролетта. Един ден, при разходката с маламута, някакво малко цветченце ме отби от пътя . Не надъхтялите люляци по хълма Стратеш, не избуялата зеленина по склоновете му, а едно дребничко, синьо, поклащаше като камбанка цветната си главица на тъничкото, същински конец стъбълце. Избухна вкусът на живота в измършавялото телце. Разшириха се ноздрите, небцето се изпълни със слюнка, очите се ококориха, все едно за първи път виждах цветното разнообразие, през ушите нахлуха в надпревара звуците. Закърнелите в шест месечното отсъствие сетива се завъртяха в щура въртележка от аромати, вкусове, усещания и зашеметена от пълнокръвието на живота, приседнах на земята. Душата слезе в тялото и разбрах, че направи осъзнатия избор да остане в света на човеците.
На връщане по пътя към дома мислих как съм се усъмнила. Бях приела за даденост или бях забравила как от най-ранните години, в които се помня ми даваше познание, което липсва при повечето хора. Като на кино лента прожектираше живота с няколко кадъра напред, та още преди да влезех в ситуацията, знаех какво ще се случи . Другите усещаха по някакъв начин тази особеност, която ни разграничаваше и разделяше, въпреки че си мълчах, инстинктивно налучвах, че е по-добре да не разбират каквото аз зная. Бях около шест годишна, когато татко ме изведе в края на селото, вдигна ме на ръце и ме постави върху тавана на автомобила, накара ме да се изправя и рече:” виждаш ли, всичката тази земя е твоя”. Погледът се рееше над сочната, руйна трева от ливадата, продължаваше през не узрелите още жита, надули тежки класове, губеше се в безкрайността на хоризонта, а край не се виждаше. Завъртя се главата от взиране в безкрайността, тежкият аромат на мокър чернозем ме удари в слепоочията и съм загубила съзнание. Останал е спомен за щедри потоци от изобилие и благословение да се изливат над земята. Друг път, когато бяхме на лозето край селото, близките, залисани в прекопаването на дългите редове, не видели кога се завихрила вихрушката, минала през мен и ме вдигнала от земята. Помня леля, тази същата, дето на осемдесет и две годишна възраст я убиха в имението, да пищи, татко се протяга, хваща ме за единия крак и ме сваля на земята. Всички са уплашени, тревожни, само аз не разбирам, защо е тази врява . Видях, успоредно на нашия живот да тече реката на един друг свят, така вълнуващ и привличащ.
Като добър учител, за трудните изпити винаги ме подготвяш. Един и същи сън сънувах като дете още и години по- късно като ученичка в средния курс на обучение: Мама, която не може да плува, се бори с вълните, за да излезе от едно огромно езеро. Татко я вижда, че се дави и тича по брега от другия край на езерото. Далеч е татко. Мама успява някак да стигне почти до брега и точно преди да изплува, от ръба на езерото върху нея се излива огромна каца, от тези, в които мачкаме гроздето на есен и събират по хиляда литра. Силата на талазите я отнася навътре, виждам как мама за последно маха с ръце, татко крещи ужасен и се събуждам. Когато за първи път сънувах съня, бях на село, в усилието си да спася мама съм хванала ковьорчето от стената и от дърпане съм извадила малките пирончета, с които беше закачено. Години по-късно, вече в града, при повторно му явяване, знаех какво точно ще се случи и кадър по кадър какво следва. Ужасът е двоен. Когато втори път преживяваш нещо познато, надеждата за изход отсъства. Четиринадесет години боледува и два пъти я изтръгвах от ноктите на смъртта, преди да я загубя.
Даде ми да позная болката и това е добро. Като във всяко едно нещо и в болката има частица хубаво. Като ме настига и изпълни, научих границите на възможностите си. В душата стана тихо и влезе мира – място за повече болка нямаше.
Като обичлив родител, търпеливо ме води през неразумните избори, дивия характер и невъзможността да живея по друг начин, освен на ръба. И днес не зная плод на характера ли съм си или негова жертва, но винаги в последния момент милостива ръка ме хваща за косите и ме издърпва в допустимите граници на човешкия живот. Зная, че има предопределение за всеки един от нас, което често е в противоречие с правото на личния избор. Знаеш, как никога не ми стига спокойният ромон на тиха река, която въпреки дългия път, който изминава, от извора се стреми към разпенените талази на океана.
Като щедър водач ме преведе през диплите на природната красота, за да ме издигнеш до върховете на суровата планинска мъдрост. От страни изглежда, че сме сами – аз и аляският маламут, но без водачеството няма да стигнем до билата, където катеренето не свършва, а е отстрочка по пътя. Планината не дава втори шанс, не търпи глупост, научи ме на най- ценните уроци, изправи личността в мен. Познах истинската височина на ръста си.

И съм ти рекла, Господи, напред е моята къща от чанове. Кога ги връхлетят люти стихии, яростно да се блъскат медните езици, да не дават покой на бурята, да се насити сприята, да се разреди електричеството. Кога ги опали слънцето и разтопен, почервенее бакърът, да се уталожи пожарът в кръвта, да не угасва, а да гори с постоянен пламък. Мощна инспирация е нуждата. Жарава е, дето пари под краката и не дава да стъпиш по земята. Въглен е в леглото, дето прогаря нощта и краде съня от клепачите. Компас е, който държи вярата в Севера и стремежа към ледената красота.
Да пристъпя в моята къща от чанове.
И съм ти рекла, Господи.
Сбъднах се.


Публикувано от hixxtam на 08.10.2017 @ 17:13:00 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   esperanca

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

В снега
автор: iskraveselinova
659 четения | оценка няма

показвания 27220
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Лазарица 3" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Лазарица 3
от secret_rose на 08.10.2017 @ 20:54:42
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Гладко и приютяващо, като докосване с миро...
Както само ти можеш...