автор: Heel

Откакто тя си тръгна, съм доста разсеян в работата си. Не че правя големи грешки, просто … ми е трудно да се концентрирам. Някой ден вероятно здраво ще се оплескам. Естествено причината е в нея. Цели единайсет години я нямаше в живота ми и почти я бях забравил, но сега… Сега мисля за нея почти през цялото време. Като някой треснат от хормони гимназист съм. Тъпа работа.
Страхувам се, че онзи може да й посегне. Щом го е правил преди, пак ще го направи. А аз няма да мога да я защитя. Но тя има глава на раменете си, би трябвало да схваща простичките закономерности.
Онзи гадняр я бил обичал! Дори и да е така, ако те обичат десет човека, и за десетимата ли ще се омъжиш! Женска му работа! Мъчи ме, че не мога да разбера какви са чувствата й към него. Дали той не я държи с нещо друго? С пари? С деца? Дори не разбрах дали имат деца. Няма отърване от него, ако е родила.
А към мен какво изпитва? Това, че ме помоли да пренощува вкъщи нищо не означава. Пак добре, че ме позна. А дали в кабинета не е усетила отрицателните ми емоции? Все пак тя ми разби живота, имам право да я помразя малко.
Защо ми се натрапи тя така! Колко си беше спокойно по-рано. Колко ли време ще ми трябва да я позабравя отново? Нима няма други жени на този свят!
Минават ми едни мисли, от които ме е срам. Но ще си призная. Ако онзи мръсник пак я пребие, много е вероятно тя да го зареже. Не че й мисля лошото, съвсем не. Все пак би било страхотно тя да се обърне към мен за помощ.
Ах, защо не се сетих да взема телефонния й номер! Ще ми се да й се обадя и да я попитам как е. Щеше да е хубаво да се чуваме. Но пък така щях да чувствам по-болезнено раздялата ни. Господи, каква раздяла, та ние се видяхме само за няколко часа. Просто трябва да я забравя, това е.
Напоследък ми се струва, че по-рядко мисля за нея, особено когато съм затрупан с работа. Но нощите…
Опитвам се да открия профила й във Фейсбук, но нищо не се получава, вероятно защото не знам фамилията й. Толкова много неща пропуснах да я питам! Хубавото е, че тя знае къде може да ме намери, ако го закъса. Но дали е запомнила адреса ми? Нищо чудно да не е. Ако й потрябвам, все някак си ще ме намери. Тази мисъл ми действа успокоително. Често си я повтарям.
И ето, че един ден тя се появява. Не къде да е, а вкъщи. Усмихва се и ми подава внимателно ръка, за да не се изплъзне патерицата изпод мишницата й. Облякла е дълга рокля, която почти скрива гипсирания й крак. Изглежда добре, а това хем ме радва, хем ме притеснява, от гледна точка на бъдещите ни отношения.
– Как си? – питам.
– Добре. Търсих те в работата, но те нямаше. Според това, което си писал в документите, е време да се свали гипсът. Минах на преглед при твой колега. Той каза, че всичко е наред.
– Хубаво.
– Е?
– Какво е?
– Ще го свалиш ли?
– Държиш аз?
– Ами ти го сложи, редно е ти да го свалиш – усмихва се чаровно, а аз усещам как сърцето ми ускорява ритъма си.
– Добре, имам нужните инструменти тук. Влизай.
Тя несръчно прескача прага, отива в спалнята и ляга на неоправеното ми легло.
Докато си приготвям инструментите, я питам:
– Как са нещата в къщи?
– О, мъжът ми сега е кротък като агънце. Глезоти ме. Чувства се адски виновен, че ме е наранил.
– Нали щяхте да се развеждате?
– Сега всичко е наред. А и детето…
– Имаш дете?
– Момче, на три годинки.
– Хубаво – казвам с усмивка на уста, но всъщност ми се реве от мъка. Гадното е, че щях да съм доволен, ако бе дошла при мен пребита. Явно не съм добър човек.
Разрязвам гипса от двете страни и го отпарям. Тя се намръщва. Мускулите са видимо смалени, има и много мъртва кожа. Вдигам крака и махам корубите. После се захващам да я чистя с лосион. Тя примижава, приятно й е. И на мен ми е приятно да я докосвам, само че настроението ми се е скапало тотално.
– Има контрактури – обявявам.
– Какво?
– Ставите са загубили подвижността си, но това е нормално с оглед дългото обездвижване. Не се притеснявай.
– Започвам да раздвижвам глезена и коляното й, а тя завива от болка и ме поглежда обвинително.
– Потърпи! Ще е нужна сериозна рехабилитация.
– Мамка му, боли! – От очите й бликват сълзи.
– Кога се научи да псуваш?
– Животът ме научи на много неща.
Изправям я и тя почва да куцука с патериците. Левият крак все още не я слуша. Слаб е и вдървен.
– Мислех, че веднага ще хвърля патериците – проплаква тя
– Не става така. Нужна е рехабилитация.
– Ще идвам при теб да ме раздвижваш – казва тя, сякаш това не подлежи на обсъждане. Не мога да преценя какви мисли се въртят в красивата й главица.
– Защо при мен? – питам невинно аз, като се опитвам да не хапя нервно устни.
– Защото обичам да ме докосваш – казва тя и се врътва, провлачвайки мъчително невъзстановения си крайник. Излиза. – Хайде чао, че мъжът ми ме чака долу. И благодаря. Кажи кога не си на работа, за да знам кога да идвам.
Казвам й. Тя се насочва към стълбите, като преди това подава бузка за целувка.
Досега съм си мислил, че ги разбирам горе-долу жените, но вече не мисля така. Криво ми е заради неизвестността, но и някак топло на душата. А тя може би просто си играе с мен. Ей така, за забавление.