автор: liulina

Всичко започва сега и завършва сега, после или преди това, вече или се очаква или е било.
Висях с надолу главата на лоста и наблюдавах как хората минават и странните физиономии, които носеха към работното си място. Всички хора сутрин са напрегнати и забързани, изнервени и нетолерантни. Интересно им беше това мое начинание. Всички ме познаваха като уравновесен човек, който си следва задачите, демек скучен. Днес обаче, аз реших да разчупя стереотипа, защото трябва от някъде да се започне, когато искаш да промениш цялостното си мислене. Всичко се промени, когато разбрах, че един от най-добрите ми приятели е починал от рак. Млад човек на тридесет и девет години и така си замина, остави дъщеря и съпруга. Залюлях се на лоста по-силно и по силно и скочих, приземих се на поляната и се ударих, но нищо не усещах. Станах изтупах се и сега вече можех да тръгна на работа, обаче изобщо не си давах зор. Облякох се в тонове, който никога не съм носил, оставих косата си несресана, а лицето си видимо небръснато. Крачех бавно и се радвах на всеки миг, на всяко вдишване, на всяка крачка изобщо на живота… Харесва ми да съм жив, това напираше в гърдите ми. Нямах намерение нито да бързам нито да се притеснявам вече, когато видях Петя, тя вървеше бързо пред мен и изглеждаше сякаш е в друг свят с тези тапи на ушите, усмихваше се сама на себе си …Настигнах я и я потупах по рамото :
- На къде така? – усмихнах се с възможно най-изкусителната си усмивка. Харесвах я още от училище, бяхме съученици. Тя се стресна, но после ми се усмихна и свали тапите от ушите.:
- Здравей Ивайло, не те чух? Какво ме питаш?
- На къде така? – повторих аз
- Естествено, че на работа, на къде да съм? Ти?
- Аз също. Как си? Какво става с теб, отдавна не сме се засичали?
- М, да, какво да става, на работа в къщи и т.н., а с теб?
- И аз така …Семейство?
- Ами, не …нямам – каза го с лека горчивина в гласа – а ти?
- Аз също…Искаш ли да ми дадеш телефона си някой път да се видим на кафе?
- Естествено, нямам нищо против, ще ми е приятно! – каза го и се усмихна, изглеждаше чудесно!
- Ти към метрото ли си сега?
- Да, ще пътувам до Сливница, а ти?
- Аз също съм на метрото,но съм чак до Софийския университет.
- Нищо ето ти номера ми 0895 …. – каза ми целия си номер, аз го записах и и прозвъних да си запише моя.
- Хубав ден и успешна седмица на теб! – казах и аз
- На теб също, обади се, ще ми е приятно!
Метрото и дойде и аз останах загледан след него, след малко и моето дойде…
Качих се и все още мислех за Петя, тя беше ученическата ми любов и не се беше омъжила, направо чист късмет, аз също не се бях женил… Ако това не е знак, какво да е друго…Естествено, че ще и се обадя, дори нещо повече,размечтах се, естествено, време ми е да свия гнездо…живях празно до сега, вярно завърших две висши, преподавам и съм добър, но винаги особняк и безличен в очите на жените. Петя ме забелязваше, сякаш бяхме в „Списъкът на Шиндлер” и тя беше моят цветен кадър, а аз нейния…Два свята сме, а всъщност в една действителност, трябва да превърна това днес и утре в днес, за да имам щастието да продължи да е моето цветно петно! Машинално слязох на „Софийския университет”, качих се на ескалатора и се запътих към аудиторията. Днес бях подготвил поредните лекции за студентите си.
- Студенти, днес темата е „Просветно дело в българските земи след кримската война.” Предполагам, че сте се готвите по предходната тема, защото следващия път предстой колоквиум, ще си поговорим за това, какво сте възприели от материала и кое ви е направило впечатление.
- Господин Игнатов, интересно ми е, можем ли да използваме литература извън вашия учебник и програма, защото темата за новата българска просвета ми е интересна и мога да отговарям по нея, но съм ползвал и литература извън вашата?
- Това е похвално господин Симеонов, дори е препоръчително и ще ни е интересно да чуем вашата гледна точка дори… - този студент винаги се стремеше към повече знание, учеше мъртвата наука с интерес, за който малко му завиждах, защото напоследък аз самият губех от ищаха, с който бях започнал в началото. Винаги съм търсил алтернативни източници и разглеждане на различните варианти, които е можело да се случат, или контра-фактуална история, това развива мисловния процес и засилва креативността у студентите.
- Днешната лекция я има в учебника ми, но и с нея може да се запознаете от всяка странична литература, която намерите, ще ми бъде интересно следващият път да чуя вашата позиция, а не просто научения материал. И така *1„Кримската война мнозинството от основните кадри за българското просветно дело се подготвят в Русия. Особени грижи в това отношение полага Одеското българско настоятелство, появило се на политическата сцена през 1854 г. То продължава дейността на одеската българска колония от предходните десетилетия за издействане на стипендии от страна на Русия, подпомага българските училища с литература и финансови средства.”….- продължих лекцията си до края, като говорих в рамките на час и половина. Студентите ме слушаха с интерес, защото аз се бях научил да пускам шеги и закачки по материала и това им помагаше да го асимилират по-лесно.
Лекцията премина и аз за днес нямах повече лекции и реших да се разходя. Навън валеше дъжд, аз бях без чадър, но това не пречеше на разходката ми.
Днес не ми се виждаше с никой, просто вървях, а капките дъжд ме мокреха до кости, краката сами ме отведоха пред апартамента на Дарина, съпругата на моят злополучно починал приятел. Позвъних на вратата, тя ми отвори и аз като ученик изглеждах стъписан и мокър:
- Здравей Иво, какво те води насам? Влез, влез, вир вода си, ще ти дам кърпа да се избършеш. – очите на Дарина бяха хлътнали, кожата и изглеждаше жълта, тя беше плакала, личеше си болката и, усещах я с клетките на тялото си, не можех да я понеса и се разтреперих, прегърнах я и се разридах падайки на рамото и. Мислех да и дам кураж, а самият аз се почувствах като някакъв тъпанар, защото не можах да сдържа мъката си, не постъпих мъжки и за това не влязох избягах объркан без дори да се извиня …
Вървях и не спирах, дъждът се беше засилил и ме направи на нищо, но на мен той не ми пречеше,даже беше като катарзис в състоянието, в което се намирах, нямах душа, нямах сили, бях в тунела на скръбта и безизходицата, изпитвах ярост към живота и неговото продължение, защо мамка му? Защо? Как така млади хора умират? Не го допусках, свестни млади хора с бъдеще със семейство с изпълнен със смисъл живот, с ценностна система и така нататък?
Прибрах се и аз не знам как, просто легнах мокър и съм заспал. Събудих се посред нощ скован и схванат, имах температура. Не ми се живееше в този миг, но все пак реших, че ще изпия няколко хапчета и ще се напаря, защото утре пак имах лекции …
На сутринта се бях възстановил и естествено вече нямах онзи ентусиазъм от предишния ден сутринта.Плюс това времето навън се скапа, а на мен ми течеше носът, от вчерашното емоционално рандеву със съдбата …
Облякох се криво ляво, измих зъби, избръснах се и се сресах. Тръгнах по-смачкан от когато и да било, амплитудите в настроението ми от еуфорично до крайно депресивно не ме изненадваха при дадените обстоятелства, повече ме притесняваше, че не съм на себе си. Днес преподадох друга лекция на други студенти в друг курс, отново в Софийския университет, но звучах минорно и не можах до края на лекцията да вляза в ролята на забавния историк, в която обикновено се изявявах. Накрая една студентка ме попита шеговито:
- Извинете господин Игнатов и ние ли да следваме вашия пример и да сме тъжни по отношение на Викторианска епоха?
- Извинете ме за мрачното ми настроение, но то не е свързано с Викторианската епоха! – излязох от лекцията, а носът ми продължаваше обилно да тече. Влезнах в първата аптека да си закупя капки за нос. Там ме очакваше дълга опашка от старци, излязох без капките за нос. Качих се на метрото и пропуснах станция Люлин, слязох на Сливница и като, че ли краката сами ме водеха, стигнах до една аптека и влязох, там зад щанда наистина беше тя, моята Петя.:
- - Здравей Петя! –усмихнах се аз, макар и със зачервен нос. – имам нужда от капки за нос.
- Здравей, как ме откри?- изплъзна се от устата и този естествен въпрос и изглеждаше изненадана, но и беше приятно, че ме вижда.
Аз се надвесих през щанда и без да я питам я целунах. Тя не ес съпротиви и дори ми отвърна. Аз прескочих щанда и се озовах до нея, прегърнах я и продължих да я целувам докато не я оставих без дъх. После я придърпах и бръкнах в деколтето , погалих я по гърдите, спуснах надолу ръка по тялото и и я пожелах ужасно. Тя не се съпротиви даже напротив. Привлече ме към себе си и ме заведе в една задна стаичка, където двамата се любихме страстно. От аптеката се чу звънчето на външната врата, но ние тъкмо се обличахме. Петя закопча престилката си, оправи косата си в строг кок и излезе, като попита делово, все едно преди малко не се е разтапяла в ръцете ми:
- Здравейте, какво ще обичате?
След като клиентът, един дядо с високо кръвно си тръгна, ние с нея дълго се гледахме преди тя да прошепне:
- От колко време те чакам!
- Аз също Петя, искаш ли да продължим заедно маратона?
- Да! – каза тя е хвана инстинктивно ръката ми, аз целунах нейната и излязох от аптеката без да и кажа нищо повече…
Вече бях щастлив, много щастлив, тялото ми крещеше „Петя, Петя,Петя!” Ароматът и по кожата ми, свежият и дъх на малини, от гланца, който използваше най-вероятно, всичко в нея си беше моето, всеки милиметър от тялото и, ми е любим и то днес и то сега, не вчера, не утре завинаги!
Утре бях почивен ден, нямах лекции, прибрах се в къщи и звъннах на Петя:„
- Здравей, как си? – попитах я
- Добре, а ти? – попита на свой ред
- Аз се чувствам безкрайно щастлив от това, което се случи днес и искам да продължим да се виждаме, искам да споделим живота си един с друг,може ли?
- Разбира се, но трябва да ти споделя една тайна, болна съм от рак …
Затворих слушалката и припаднах …Когато се свестих таванът се въртеше, а в главата ми отекваха думите на Петя, като в сън, като в лош сън с повтарящи се епизоди, в които патосът е драматичен и ужасно лош краят …Не!Не и тя!
Провелих телефонът , беше ми звъняла поне петнадесет пъти. Прочетох ес ем есът и и в него тя ми се извиняваше , че се е пошегувала толкова лошо и, че това не е вярно, просто понякога има черно чувство за хумор. Отдъхнах си, направо ми олекна, но се и улових, колко съм уязвим на тази тема, колко тежко изживявам смъртта на приятеля си…
Звъннах и и тя вдигна:
- Петя, моля те не се шегувай с тези неща, влияят ми зле, скоро почина един мой близък приятел и аз много силно го изживявам все още.
- Не знаех, съжалявам Ивайло, много съжалявам, аз понякога имам нетактичен и черен хумор … Как да се реванширам?
- Ела ми на гости, искаш ли?
- Да, довечера може ли, след работа?
- Разбира се, адресът е …………
- Ще дойда!
Дълго след като тя беше затворила телефона аз се усмихвах от тръпката, която лазеше по гърба ми заради предстоящата среща!
Изведнъж изпаднах в мним амок, този ергенски апартамент, чисто клише, трябваше много набързо да го приведа в ред и да купя нещо за хапване и пийване. Задействах се и свърших това бързо, аз умеех да действам подредено и дисциплинирано, „като хирург си” казваше мама. Това винаги ме караше да се усмихвам и сега го като се сетих го направих несъзнателно. Приятелка не бях имал може да се каже от две три години, заради особения ми нрав, а сега исках нещата да се развиват толкова бързо, колкото се и развиваха. Мама беше учителка по история, как да не последвам нейните стъпки, че дори и да ги развия, виж баща си не познавах, може би за това бях толкова особен, не мога да кажа със сигурност, все пак точно психология не завърших, това беше второто от три висши, но изкарах два семестъра … Нещо в психологията не ми хареса, може би тази теоретичност на психологическите науки, до някъде неприложими при истинското изучаване на поведението, допадаха ми лекциите за Карл Густав Юнг и неговите „Теории за личността”. Все пак това си беше чиста проба обща култура. Иначе прилагах педагогически практики, които бях учил за да мога да съм преподавател, дори и повече, вече професор, което за тридесет и деветте ми години си беше постижение, професор по история и философски науки, как звучи а?Ами, мама е причината да съм това, което станах, нейното постоянство и настойчивост по отношение на образованието ме направиха стойностен човек, дори според собствената ми оценка.Обаче отново теоретик, въпреки цялото ми желание да съм археолог, станах археолог заровен в книгите от миналото, ако може така да се нарече.Не се оплаквам, защото и това е едно добро дело, който не познава историята си, няма как да гледа към бъдещето ...
На вратата се позвъни и ето, че беше време за среща:
- Здравей Ив… - едва успя да изрече Петя, когато аз затворих устата и с целувка. Отново я привлякох към себе си както по-рано и се любихме на дивана незнам колко време … Целувах я нежно навсякъде, поемах аромата и, докосвах я, рошех косите и, милвах гърдите и и я целувах по интимното цвете, дълго и продължително, после нежно и дълго се съвокуплявахме без предпазни средства, което си беше признание за безкрайно доверие и от двете страни. Представата за време и място се загуби, дори стените изчезнаха, съществуваха само телата ни, които с неистово жадуване се изяждаха буквално и пак и пак и така изведнъж алармата изсвири шест сутринта, а дори не вечеряхме … Двамата се изкъпахме заедно, и закусихме със вчерашната вечеря, не исках да се разделям от нея, но и двамата имахме задължения …
- Не искам да се разделям с теб! –казахме го едновременно …После дълго се гледахме в очите без да изпускаме нито един детайл от тази безгранична любов, която се четеше в тях …
Все пак се облякохме по инерция и се разделихме с целувка, като всеки отнесе към задачите си ароматът на другия и тънката нишка от нощта!
Сега няма да ви занимавам с подробностите в близката една седмица от всяко днес, но определено е доста розова и сладникава, чак до блудкавост с нашата безкрайно чиста любов за завиждане. Все пак ще ви кажа, че след още една седмица Петя ми съобщи, че чака нашето дете. Дете!Дете! Дете! Съзнанието ми ликуваше, аз ще ставам баща!Аз ще гледам това дете, обещах си го, няма да постъпя като собствения си баща.
Изведнъж както си вървях носейки поредните мои книги от печатницата, се сепнах, ами време беше, дойде време да и предложа брак!
- Петя, довечера си сложи хубава рокля или направо ела гола … Шегувам се…
- Какво ще ми кажеш Ивайло, това, което вече се сетих предполагам?
- Може би, обаче нека да е официално, това клише ми допада като тържество…
- Добре, нека бъде Вашата воля господин професоре – чувствах как се усмихва от другата страна на слушалката.
Разбира се, че за това начинание ми бяха необходими букет цветя и един годежен пръстен … След поредните лекции, закупих един пръстен, с консултация с Петя за размера разбира се и след това продължих с клишето, като взех 11 червени рози за да е пълна картинката на потопеното в романтика събитие.
Изтипосах се в аптеката и насред опашка от три баби аз клекнах на земята и запях с цяло гърло, естествено фалшиво:
- Аморе мио … - После с тържествен и висок глас попитах – Уважаема Госпожо Симеонова, ще станете ли моя съпруга?
Петя се червеше зад гишето, но се окопити и със същия тържествен тон отговори:
- Да!Дори смъртта няма да ни раздели!
Последва ръкопляскане от бабите, както по американските бози и трогателно и напудрено попиване на очите им с носни кърпи, после дори едно звучно изсекване, което ни върна в реалността…
И така, приказка си е нали, направо шеметна … Ами какво да Ви кажа, не всичко е гладко, естествено, че не ядохме три дена и три нощи … Скоро след годежа се ожених за Петя официално и днес гледаме близнаците, с които ни надари животът…Все пак, той е хубаво нещо, когато всички сме живи и здрави! Важното е да сме тук и сега и да сме оптимисти, че едно нещо винаги има две лица и животът е дуалистичен, а любовта действа и като антидепресант, клишираният ми призив е „Обичайте се!”.



-

-