автор: Heel

Изнервям се, защото тя е принудена да ме чака. Но няма как, дежурен съм, не мога да зарежа работата си, въпреки че работа на практика няма. Броя минутите до края на смяната. А те се точат протяжно, мъчително.

Тя лежи на неудобната кушетката в ъгъла. Притворила е очи, но явно не спи. Та как се спи, когато те измъчва жестока болка! Не се престрашавам да й дам силно обезболяващо, заради алкохола. От всяко простенване ми се свива сърцето. Мъчително е близките ти да страдат. А не би трябвало да я чувствам близка. Единайсет години са това. Чак ми е чудно, че от последната ни среща е изминало толкова много време.
Мушкам под гипсирания й крак още една възглавница. Колкото е по-нависоко, толкова по-добре. Тя дори не отваря очи. Или не ме е усетила, или не иска да ме вижда. Може би ме мрази, задето й причиних болка при наместването на счупеното. Няма как да не осъзнава, че й помагам. А ако й е лошо? Едва ли. Само преди минути сестрата й измери кръвното и пулса и каза, че всичко е наред.
Пръстите на пострадалия крайник са се подули. Знам, че това е нормално, но се тревожа. За пръв път от години в душата ми се промъква съмнението, че не съм си свършил добре работата. Премислям всяко свое действие. Не откривам пропуски.
Излизам да пуша, за да се поуспокоя. Но ми е чоглаво, защото не съм до нея. Дръпвам няколко пъти и хвърлям фаса.
На влизане тя извръща глава и ми се усмихва. Става ми приятно. Изглежда, че не ми е сърдита. Усмивката й е леко измъчена, но хубава, както преди.
Давам й да пийне водичка. Виждам белези по оголената й шия. Вероятно от пръсти. Да не би онзи мръсник да я е душил! Извръщам се, за да не забележи, че съм ядосан. Каквото и да се е случило, вече е в миналото.
Идва краят на смяната. Вече съм свободен.
Настоявам да я занеса на ръце до колата, но тя отказва. Дали не смята носенето на ръце за прекалено интимен жест? Та аз за нейно добро…
Помагам й да се изправи и да се подпре на патериците. Лицето й видимо побледнява. Стоя плътно нея, готов да я подхвана. Тя ме уверява, че всичко е наред. А на мен нищо не ми се вижда наред. Като цяло в живота и с нея в частност.
Давам й някой наставления и тя реагира адекватно. Смело момиче.
Тръгваме към входа. Тя куцука бавно през мен, а аз нося чантата си и осиротялата лява пантофка. Струва ми се, че усещам в нея топлината на стъпалото й, но това разбира се е невъзможно.
Някакъв санитар заглежда здравия й, обут в мрежест чорапогащник крак и стегнатите й в тясната пола задни части. Иде ми да му отвъртя един шамар, но се въздържам. А той дори не забелязва, че го стрелвам с кръвнишки поглед.
Гледката е много тъжна. Гипсираният й крак се поклаща по плашещо безжизнен начин. От всички хора най-малко тя е заслужавала да я сполети нещастие.
Настанявам я на пейката пред входа и отивам да докарам колата. Какво ли не ми минава през главата. Дали имам чисти чаршафи, за да й постеля леглото? На какво ще подпра счупения й крак, за да не я боли много. Имам ли нещо в хладилника, за да я нахраня, ако е гладна? Дали котката няма да я притеснява? Кога за последно съм чистил с прахосмукачката? Просто не искам да ме мисли за мърльо!
Намествам я удобно на предната седалка и тръгвам. Подбирам маршрут, по който дупките са малко, за да огранича друсането.
След като пристигаме, тя отново се приготвя да се мъкне с патериците, но аз я награбвам и я отнасям на ръце до апартамента си, който е на третия етаж. Тя се гуши като коте в прегръдката ми. Хубаво е. Копнея да узная какво си мисли тя в този момент.
Оказва се, че има чисти чаршафи. Докато й оправям леглото, тя отива да се изпишка в банята. После я слагам да си легне, подпирам крака й върху купчина възглавници, давам и лекарство за болката и й пожелавам лека нощ, като междувременно се престрашавам да я целуна по бузата. Бъбрим си известно време за глупости, след това тя заспива и на мен ми олеква на душата. Оттеглям се на кушетката в хола с чаша бира в ръка. Изпивам бирата, но не ми се доспива. Започвам да кроя планове за съжителството ни. Най-важното е утре да осигуря количка, с която да я извеждам на разходка. Все още е рано да се осланя на патериците. Трябва да намеря столче, на което да сяда, докато се къпе, и чувал, в който да вкарва крака си, за да не се намокри гипсът. И лекарства трябва да купя…
Умората постепенно замъглява мислите ми. Заспивам. Сънувам хубави сънища.
Събуждам се от силно разтрисане. Тя се е надвесила над мен, подпряна тежко на патериците си, с изкривено от болка лице.
– Трябва да почиваш – казвам и разтърквам очи.
– Ще тръгвам. Благодаря ти много.
– Какво?
– Мъжът ми се обади. Дошъл е да ме вземе. Чака долу.
– Но нали…
– Той много съжалява. Помоли ме да му простя. Обеща това да не се повтаря. По принцип не е лош човек, просто когато се напие… става друг. От дълго време сме заедно. А и ме обича. Сигурна съм.
Не я изпращам. Лягам на леглото, чиито чаршафи все още пазят топлината и мириса на тялото й, и се завивам презглава. Очите ми са влажни. Бърша ги. Вече не знам дали я мразя или я обичам.