автор: mitkoeapostolov

Събота сутрин е. Тръгнал съм на сватба. Пътувам от Пазарджик към Петрич. Намислил съм да заобиколя големите планини отгоре през Самоков и после да се спусна на юг през Благоевград. Щъква обаче някаква мушица в главата ми и в Белово вместо да продължа за Костенец отбивам нагоре към Юндола. Пътят се вие, колата се движи бавно в сутрешния сумрак. На върха ме очакват цветните сергии на българо-мохамеданките, които продават домашната си продукция- сирене, кашкавал, масло, билки, гъби и сладко.
- Ела, кака, да си вземеш от моя кашкавал!
- Не, не при мен ела, да видиш, че моят е по-добър.
- От мен, от мен си вземи. Моля те, пиленце! Дете имам в София. Учи се в университет, помогни ми, пиленце, да го изуча.
Кимам с благодарност на продавачките, но не купувам нищо. В колата пускам радиото. По радио Благоевград върви предаване за подрастващи. Няколко младежи обсъждат какво е приятелство. От време на време разговорът им се прекъсва от песни. Предаването неочаквано продължава с детска църковна рубрика. Два гласчета на първокласници звънливо разказват как в християнските храмове бият камбани, за да отделят хората от всекидневните им задължения и да ги привлекат в светата обител. Унасям се в историята. Започва да ръми. Дъбовете и буковете постепенно отстъпват място на боровете. Облаците плавно се вдигат нагоре и докато стигна Якоруда едва закачат върховете на високите чуки.
Преминавайки по централната улица се учудвам, че стотици коли са паркирали в крайните платна и по тротоарите. От другата страна на реката се издига дим. Случайно успявам да зърна няколко сергии. По двата бряга се стича народ. Тълпи от хора прииждат от всички посоки и заливат улиците и тротоарите. Сигурно събор ще е това. Загризва ме любопитството. Блазни ме екзотиката. Нищо че бързам. Отбивам колата. Излизам навън. Хладният балкански въздух ме близва закачливо, оставям се да ме носи и се потапям в анонимността на тълпата.
- Извинявайте, това събор ли е?- питам продавача на първата сергия, който подрежда цветни китеници.
- Не. Това е съботния пазар.
Тържището значи е тук всяка седмица? Възхищавам се на местните, че изпълват с такъв дух оживения център на градчето си. Пресичам реката по моста. Погледът ми обгръща цялото пространство. Картината изрисува душата ми със ситни разноцветни точици от багри, миризми и звуци. Ето, подминавам сергията с китениците и килимите и към мен се носят дрехи, колани, селскостопански машини, ръчно изработени градински инструменти, домашна прежда, зеленчуци и плодове във всякакви форми и цветове. Подминават ме различни хора- цигани, помаци, гяури, българи, българо-мохамедани, роми. Завива ми се свят от опиянение.
Спирам пред една сергия. И тук калабалък. За какво се бутат тия хора? За царевица- наронена и приготвена с пармезан и майонеза или пък варена на кочан. Аз не искам. На сватба съм все пак. Като всеки уважаващ себе си българин съм решил да гладувам цял ден и да се отям на сватбата. Ама царевичка е. Чудя се нещо, умувам го…. Продавачката застава пред мен като стожер на реалността- стара циганка, ниска и пълна, с прошарена коса, боядисана тук-там с кана; в устата и се мъдрят три зъба- единият златен, другият сребърен, третият прогнил; облечена е с бяла ленена блуза и тунтурести шалвари, които отдавна са загубили естествения си цвят. Но циганката кипи от цвят и емоция и хич не ме чака да се реша ами грабва един голям кочан из дъното на дяволския си котел и започва да нарежда:
- Машаллах! Аферим! Машаллах.
- Благодаря- пелтеча аз сконфузено.
- Машаллах! Аферим! Машаллах- продължава да крещи циганката в транс и изобщо не отразява какво и говоря. – Един лев- едва се чува между възклицанията.
Плащам и продължавам напред докато си гриза от врялата царевица. Сергиите, хората, гледката мърдат, нижат се. Всяка секунда виждам, вдишвам, чувам нещо ново, докато накрая един мирис не подчинява всички останали усещания- дъхът на прясна скара… или скари по-скоро, тъй като пазарът се разклонява в четири посоки и от всички тях се разстила гъст дим, който ухае на грях и блаженство.
Носът ми ме води по най-силната диря и неусетно се озовавам на малък площад ограден с будки за скара. Пред всяка от тях шетат по трима-четирима човека. Харесвам си една от будките и се нареждам. Аз уж нямаше да ям… Пък тя каква стана… Идва моят ред. Дребна стара жена забрадена с шарена шамия се обръща припряно към мен:
- Момче, какво искаш?
- Две кюфтета и една овча пържола.
- Хляб ще искаш ли?
- Две филии.
- Пържолата малка или голяма?- провиква се млада жена, която сръчно мята меса по скарата.
- Малка.
- За пиене нещо?
- Една наливна бира- отговарям след като забелязвам чашите на хората по съседните маси.
- Ето ти кюфтетата, пържолата, хляба и бирата- бързо донася поръчката ми старухата.
Поставям храната на масата, сядам и се оглеждам. Устата ми се слюнчи при мириса на топлото месо, очите ми се радват на пъстрите облекла на хората- жени облечени в шарени сукмани, които покриват цялото им тяло, забулени с разноцветни забрадки; други в прилепнали дънки и блузи с дълбоки деколтета; мъжете прикрити зад еднообразието на анцузите вещо си говорят:
- Шестстотин паунда! Казвам ти- толкова е зел.
- Абе метнали са го.
- Казах му аз да не се фаща, амааа…
От другите маси долита турска и циганска реч. В ушите ми кънти съскането от скарите, крясъците на хората и народната музика от малкия транзистор, който мъжът зад тезгяха се опитва да настрои на програма Хоризонт.
Започвам угощението за сетивата…. Бият камбаните на приятелството в моята весела душа. А от бирата съвсем ми се свеселява…. Как ми се тропа тук сега едно хорце…. Па да има и една хубава булка, направо и сватба бих вдигнал!
За сватбата в Петрич хич и не ми се говори. Моята сватба тоя ден беше на съботния пазар в Якоруда.