автор: daro

Валяло е дъжд.
Ухае на есен.

Вятър е вече
големия пещерен мъж.
И търкаля в краката ми кестен.

Довя ми и прилеп нощес –
почеса стъклото,
летя и се блъсна…

прилепна като кръв по пердето.

Затворих окото на нощната лампа.
Легло и завивка, оставих.

И чувах от пъпа на земната мъст,
как расте брадата
по кожата на покойния мъж.

Приех милостиво ръката,
която жестоко наказва.

И нали е на сърцето ми брат…
хвърлих ка-мъка в реката.