автор: mitkoeapostolov

Защо това село?

Моето детство започва и завършва на задната седалка на колата, първо на италианския фиат, после на москвича, на път от Пазарджик за Царевци. Шофира дядо, а до него баба му прави забележка за карането. До Стара Загора става скандал, който потушаваме на Петолъчката с по едно кебапче. Ледената вода на някоя балканска чешма в Котленския проход допълнително охлажда страстите и след 10-часова одисея по пътищата на България, тримата пристигаме усмихнати и щастливи в родното село на баба.

Следват три месеца безгрижие -първите трепети на риболова, бяг, сподавен със страх и смях от засадата на пазачите на язовира, първата дъвка, първата любов…
Моите баба и дядо ме въведоха в магията на заобикалящия ме свят със своите чудни разкази и необикновени умения. Чувствам, че желанието ми да възстановя къщата, където отсядахме в село Царевци, е свързано с нуждата да запазя тази магия.

История на селото

Не се знае кога е възникнало село Царевци, което днес е кацнало близо до главен път София-Варна на шест километра от град Омуртаг. Това което разбрах от познати е, че селото е било по-настрани- там където днес са нивите ни в местността Мастанлар. През средните векове било сполетяно от чума, най-вероятно от някой заразен водоизточник. Появило се поверие, че за да се спасят жителите трябва да се преместят през едно дере. Така и сторили, оставяйки заразените назад.
Тогава се родило и сегашното име. По време на свое пътуване из османската империя, султанът спрял да нощува близо до селото, където разпънал своите шатри. Всички започнали да наричат населеното място Ша Фелер или стан на падишаха. Когато територията преминала в границите на българската държава, названието просто било преведено на Царевци.
Други исторически подробности до настъпването на комунизма не зная. Нивите и животните на селяните били събрани в Трудово Кооператиени Земеделски Стопанства- ТКЗС-та. Един от двамата най-заможни, обаче, не можел да преживее да гледа как доскорошните му ратаи бият добитъка му и как докато едни се трудели, други се скатавали. Един ден взел една брадва и си нанесъл 20-на удара с нея, преди да издъхне на път за болницата.

История на семейството

Пра-дядо ми произхожда от местен царевчански род. Първият му брак се оказал бездетен. Затова, когато съпругата му починала си взел втора жена- прабаба ми от съседното село Камбурово. От нея има две дъщери- леля ми и баба ми. Леля ми се оженила за сина на другия местен големец (същия който си нанесъл над 20 удара с брадвата). На баба ми пък и излязъл късмета чак в едно пазарджишко село. И то какъв късмет?! Дядо ми я излъгал, че са само две деца, а като отишла на място заварила седем братя. Но късно… Белята вече била станала. Оттам насетне семейството се разделя във всички посоки на България. Но за мен, който прекарвах всички летни ваканции в Царевци, обратният път не остава забравен.

История и конструкция на къщата

Къщата, в която прекарах магичните летни ваканции от детството ми е строена от прадядо ми около 1905 година. По-голямата част от основите на първия етаж са каменни, но явно камъните не са стигнали, защото цялата южна основа и кьошето на източната бяха допълени с керпичени тухли. На първия етаж има четири стаи.
Първата от тях е механата. Аз я наричам механата, но самата тя никога не е била такава. Прадядо ми я е използвал като свинарник или козарник или да запре магарето- според както се наложи. Това е най-ниската стая от цялата къща, тъй като е вкопана надолу в земята по-дълбоко от всички останали помещения. Има две малки прозорчета колкото да пропуснат по малко светлина и да разсеят мрака. До ден днешен в нея има малка дървена кошарка, където съм натрупал един кубик дънери от изрязаните джанки в двора. На единия от двата прозореца съм събрал разни вехтории, които съм изкопал от срутените постройки до къщата.
Съседната стая я наричаме „мазата”- килер без прозорци с кирпичени стени и малки дървени полички. Мисля, че един ден би бил страхотно място за съхранение на белгийска бира и френско вино. В момента се обитава само от семейство прилепи.
От към южната страна има две стаи- първата беше кухня, а втората спалня. В южното кьоше на кухнята удобно се разполагаше миндер, осветен от огромен източен прозорец. До него бумтеше стара чугунена печка, на която баба правеше домашна юфка с пържено масло и захар. В единия ъгъл имаше долап, а в другия голям зелен шкаф с теракотена мивка, водата от който се събираше в кофа (а се наливаше от напълнена от двора лейка).
В спалнята лежаха две легла и един шкаф с лавичка. Върху дървените им рафтове почиваха световноизвестни детски автори и броеве от вестник Септемврийско Знаме. Днес двете южни стаи зеят празни и разкъртени- чакат и те своя ред за ремонт.
На втория етаж къщата има прекрасна дървена тераса с източно изложение, която гледа към омуртажките хълмове. Тя разделя горния кат на къщата на две половини. Откъм южната са гостна и одая. Гостната преди имаше две легла за спане покрити от стар вълнен юрган. Малка масичка и няколко картини по стената. Любопитно е да отбележа, че между двете южни стаи на втория етаж (както и на първия между впрочем) има малко стъклено прозорче. Тъй като дълго време не разбирах защо се нарушава спокойствието с това прозорче попитах баба каква е целта му. Тя ми обясни, че за да се пести от газената лапа, са я оставяли на това прозорче, от където тя е светела и на двете стаи едновременно. През деня, прозорчето се закривало с перденце.
Одаята е може би най-красивата стая в къщата, но в сегашния си вид за съжаление е по-скоро свърталише на мишки и плъхове. Иначе в тази стая е камината. Представям си я с два ъглови миндера до стените с малка дървена масичка пред тях.
От северната страна също има две стаи (които се намират точно над механата). Източната е гостна. Тя е единствената стая в къщата, в която е направен основен ремонт. Измазаха я, сложиха и ламинат, тавана си остана хубав от старите дъски с дърворезба, само лакирах малко. Поставих в нея и стария реставриран шкаф и раклата. Окачих една картина на лисици на измазаните бели стени и душата ми се отпусна.
Западната стая по-скоро мяза на килерче. Замислил съм там да е баня един ден, но всички мои съселяни ме разубеждават. Първо, излагат силния довод, че на гредоред трудно ще се отлее циментова плоча за под. Второ, тъй като в къщата има прокарана вода само на първия етаж, казват, че трудно ще се качи на втория. Трето, в селото няма канализация и ще трябва да се провери как да се направи септичната яма.

Архитектът и фирмата изпълнител на ремонта

След като десетина години в семейството не можахме да се разберем кой ще наследи къщата, не беше никакво чудо, че при поредното ни посещение установихме, че покривът е протекъл и сградата скоро ще последва съдбата на срутилите се в съседство стопански постройки.
Бързо отведохме една архитектка от Търговище за оценка и съвет и също толкова бързо тя ни посъветва- бутайте! „Много по-евтино, красиво и здраво ще ви излезе да си построите напълно нова къща“, заръча ни вещо тя, врътна токовете в копривата и си замина. На мен сърцето ми се стопи- къде ти да бутам? Аз мераци за строеж за самия строеж нямам. Аз искам точно тази къща да реставрирам. И като установих точно какво искам, лесно го намерих. Оказа се, че стар мой познат от детските години по язовира е пенсиониран главен архитект на Търговище, който си е купил къща в селото и я е реставрирал в старинен стил.
Извиках го на оглед и той ми вика: „Да не си посмял да буташ този архитектурен паметник! Ти само прати пари аз всичко ще оправя.“ Удържа си на думата архитектът. Както и аз на моята. За съжаление почина от рак преди да можем да завършим започнатото. Като някаква прокоба и двамата му заместници починаха от същата коварна болест в рамките на две години. Та се стигна до там, че синът на втория заместник довършва единствената обзаведена стая.
Първото ми решение беше свързано с дувара, който заплашително се беше наклонил към пътя (повече за дувара след малко). Второто решение бе свързано с къщата, чийто покрив бе предал богу дух и свободно разрешаваше на природните стихии да бушуват из детските ми спомени. Всички турски керемиди бяха свалени и всички изгнили греди освен носещите бяха премахнати. Покрива се обкова с дъски, върху които се наложиха пластове непромукаема хартия. Турските керемиди се прередиха върху хартията. Изгнилият вътрешен комин бе заменен от външен.
По съвет на архитекта, каменните основи на къщата бяха фугирани с цимент, което разкри снажната и снага. В предната част на къщата обаче, прадядо ми се оказа, че е спестил от каменни основи и вместо това е положил плет от кал и слама, който беше изгнил. На негово място се появиха тухли и строителни блокове, но за моя изненада архитектът реши да не поставя носещи греди в двата ъгъла, защото според него тухлите и блоковете спокойно щели да понесат тежестта (решение от което си патих само година след реставрацията).
Втория етаж се сдоби с модерна стереопорена изолация, която бе кокетно измазана в бяло. Югозападния ъгъл бе обкован в лакирани борови дъски, които добавят загадъчен и разчупен стил.
Като цяло съм много доволен от работата на архитекта, но с времето осъзнах и няколко пропуска в неговото мислене и изпълнението на фирмата.
Първо, не остави излаз за покачване на покрива, та сега ако се наложи да сменя някоя керемида трябва да търся почти невъзможно висока стълба или да викам кран. Второ, след като срутиха стария изгнил кирпичен комин, построиха заместника му като външен комин долепен до къщата. Така въздухът от вътрешните стаи не дърпа вертикално нагоре, а се налага леко да кривне в страни. Това връща всичкия пушек обратно в стаята и създава сериозни проблеми със запалването на камината.
Каменните площадки около къщата бяха така построени, че като заваля голяма част от тях нямаха наклон да оттичат към двора и вместо това връщаха водата назад към основите. Установих, че е хубаво поне един човек да следи прогреса на дейностите, а не както аз- да отида само в началото и края. Може би най-неприятното от тази липса на контрол е това, че заварих всички строителни отпадъци струпани в двора. И тъй като при приемането на обекта не обърнах внимание на двора, после ми се наложи сам да изнасям боклука. Друго неприятно е, че работниците бяха потрошили старото каменно корито пред входа като го сметнали за ненужен камънак.
Като цяло мога да кажа с ръка на сърцето, че оставам вечно благодарен на архитекта, който ме подкокороса да се захвана с тая луда идея, но имам известни претенции към изпълнението от наетата от него фирма.

Парите

Първият и най-важен урок в живота, който е изцяло приложим и при реставрацията на вековни къщи е- нищо не става без пари... много пари... в смисъл ако човек не е майстор и да си реставрира сам къщата... но и тогава трябват много пари... Както понякога се случва с любовта, парите също идват когато най-малко ги очакваш. Така стана и при мен. Веднага след завършването на университета започнах работа като учител и може би щях да си остана такъв ако не бях загубил лотарията за работна виза след първата година. Но всяко зло за добро. От училището се озовах в банка започнах бавно да се издигам и изведнъж се видях с пари... с достатъчно пари (поне за българските стандарти). Когато човек се види с пари могат да му се случат много неща. Най-често се прибягва до ухажване на интимни партньори, които до скоро са били недостъпни, до задоволяване на материални продоволствия и за по-сантименталните, до сбъдване на детски мечти.
Ето защо няма да учудя никого, че когато след първата заплата се озова в банковата ми сметка, мисълта ми бясно препусна към село Царевци. Собствеността на имота тъкмо бе уточнена и вече можех свободно да наливам банковите постъпления в основите на своето детство.
Когато сгушен пред модерния си лаптоп в чужбина видях първите снимки, настръхнах от удоволствие... и реших, че трябва да се инвестират още пари... къщата да стане грандиозна... да пишат за нея по списания и вестници... да и се възхищават българи и чужденци...
Богатите също плачат. Това е вярно. Но богатите също имат огромно желание да пръскат пари. Чужди пари. Ето защо, когато узрях за идеята, че искам да инвестирам още много в пра-дядовата къща, почти моментално почувствах, че не искам да давам тези пари от собствения си джоб. Исках аз да ползвам облагите без да плащам за тях. Тези греховни мисли ме доведоха естествено до портала на европроектите.

Европроектите

Тъй като водех тези размисли точно в разгара на финансирането на селския туризъм, имах огромен шанс да реализирам идеята си. Преведох няколко хиляди лева и след два-три месеца се озовах в стая с доказани специалисти, които седяха около масата и ме гледаха с благоговение. Има нещо сбъркано в това едно двадесет годишно хлапе да началства над узрели и улегнали хора, вряли и кипяли в това и онова... но има и нещо опияняващо за собственото ти его в това да гледаш как лицата и очите на тези хора, които знаят толкова много, раболепно да ти се усмихват и възхищават. След тази среща разполагах с подробни планове, които детайлно описваха най-малките детайли от бъдещото ми мега-имение. В една папка стояха чертежите на ел-инсталацията, в друга схемите на водопровода, в трета плановете за безопасност, в четвърта архитектурните намерения. Предвиждаше се постройка на допълнителна сграда за помощния персонал, както и монтаж на слънчеви панели.
Всичко беше готово. Трябваше само да се изчака да се отвори мярката от българското министерство и аз бях първия, който щеше да нахлуе през вратата и да се сдобие с луксозна безплатна къща. Вятърът духаше в моята посока и изглежда бях предопределен да сбъдна детските си мечти преди тридесет.
Но както често показват по сериалите, парите идват бързо, но и си отиват бързо... Днес си на върха, утре не си... Със сигурност е банално, но пък и често вярно...
Докато отворят мярката, по лични причини взех пагубното финансово решение да се прибера в България. Както до вчера няколкото десетки хиляди евро, с които трябваше да съфинансирам за реализирането на проекта не ми бяха проблем, от днес и няколко хиляди лева станаха проблем. Трябваше да кандидатствам за предварително финансиране, да тегля кредити... Всички тези развития ме наведоха на доста трезви мисли. Арогантността с която младото хлапе гледаше възрастните инженери само допреди няколко месеца набързо се изпари.

Поддръжка на къщата

Вместо скъпото мега-имение от европроектите, реших да си поддържам къщата сам (доколкото мога).
Една хубава селска къща изисква постоянна поддръжка. На първо място плащам на един местен приятел да ми коси двора веднъж месечно от април до септември. Пробвах да си спестявам тези пари, но често се случваше да заваря трева до гърди и прецених, че по-добре да разчитам на местен човек. Тъй като в началото направих грешката да засадя малка част от двора с купешки райграс, който изисква почти ежеседмично косене, силно препоръчвам да се коси само съществуваща естествена трева. С редовното косене плевелите спират да никнат и остава само един естествен нисък райграс. Два пъти годишно изрязвам издънките от дърветата и ги формирам така, че да са красиви.
Фасадата на къщата също изисква постоянно внимание. Установил съм, че е добре на всеки шест-осем години да се боядисва отвън, особено от северната страна (поради честите валежи). Тъй като част от втория етаж е обкован в дърво и то се пада от южната страна, лакирам на всеки две години с висока стълба. Всички дървени каси на прозорци с южно изложение лакирам ежегодно, тъй като слънцето и снегът бързо унищожават защитния слой покритие. От другите страни на къщата извършвам тази дейност веднъж на две-три години. Мажа всички опорни дървени греди с изгоряло масло (от автомобил), за да не ги спохождат дървояди.
Когато падне керемида от покрива или дувара се стремя веднага да я заменя, за да няма течове. В това много ми съдейства местния приятел, на когото заплащам. При всеки проблем с къщата той своевременно ме информира и аз съм способен да реагирам. Силно препоръчвам на всеки, който не живее на място да заплаща на доверен човек, който при нужда да го осведомява за състоянието на къщата.

Мебелите

Къщата разполага с много оригинални мебели, част от които вече съм реставрирал, а друга част предстои да се реставрира.
От реставрираните любима ми е старата дървена ракла, която прилича на моряшки сандък. За да я приведа във вид, изшкурих дървото от вътре, а отвън го лакирах. Сега в нея държа всички завивки в единствената реставрирана стая.
Друг страхотен мебел е масивен шкаф с витрина от кафяв дъб. Състои се от две части- долна и горна. В долната част се намират 4 просторни чекмеджета, в които сега прибирам дрехите си. В горната част има две малки стъклени витрини, разделени от старо огледало в средата. Огледалото ми допада особено много, защото е от старите, които са боядисани от едната страна. С годините част от боята се е олюпила, което му придава старинен и чаровен вид.
Имам още един шкаф, но той не е от масивен дъб, а от борови дъски. Като цяло е доста паянтов, но е красив и много функционален. Също като масивния си събрат се състои от две части. Долната е просторен шкаф с врати, които се затварят с райбер. Горната е стъклена витрина, разделена на две лавички. Витрината също се отваря с врати на райбер. За момента този шкаф не е ремонтиран. Стои и кротко чака своя ред в просторния коридор на втория етаж. Използвам го, за да прибирам в него някои от градинските инструменти.
Няколкото останали дървени маси ползвам и сега, без да съм им правил някаква възстановка. Пазя все още и всички дървени рамки на старите легла и дивани. Живи и здрави смятам един ден да ги изшкуря, да ги боядисам и да ги лакирам.
От един съсед взех няколко стари газени лампи, които смятам да използвам като ги поставям на споменатите прозорчета между южните стаи на двата етажа. От срутените сгради в двора изрових и едно цветно колело от каручка. Почистих го и го лакирах. Надявам се някой ден да го изложа в двора като орнамент. Скътал съм стари плетени кошници и глинени съдове, които смятам да използвам по същото предназначение.

Дворът

Дворът беше разделен на две части от телена мрежа. Северната беше земеделска земя, която навремето бе насята с домати, чушки, моркови и други зеленчуци. На самата телена мрежа имаше питомни къпини и огромен храст от касис. Тъй като в цялото село само ние имахме такъв рядък плод, всички деца ме молеха да им занеса малко, за да вкусят от сладко-стипчивия му вкус. В южната част са къщата, която се намира до пътя и е опасана с калдъръмени алеи и другите постройки. Пред къщата се открива малко земя, която някога раждаше най-едрото и вкусно грозде в селото и пазеше дебела сянка в жарките летни месеци. Между къщата и телената мрежа се простира и малко дворче, където на времето се разхождаха кокошките. Днес целият двор е единна окосена ливада.

Срутените стопански постройки

Като дете си спомням, че имаше няколко постройки, от които сега е останала само къщата. Прилепен до нея от западната страна, пра-дядо ми е имал магазин за хранителни стоки и алкохол, до който се издигаше кошарата за овцете. Като влезех ме лъхваше силната миризма на тор, напластена по калната земя и стените. От кошарата започваше сайванта- паянтова постройка само с покрив и без стени. По нея имаше безброй рафтове и лавици, върху които почиваха дървени сандъчета с инструменти и бяха прибрани разнообразни земеделски уреди. Накрая на редицата бе дама построен върху висока каменна основа, с масивни дървени стени и покрив от редени турски керемиди. В него се съхраняваха резервни части за каручката, глинени съдове и кошници за прибиране на реколтата.
От източната страна на двора имаше три сгради, също прилепени една до друга. Първо бе навеса за коли зад главната порта, който като сайванта имаше само покрив. До него се издигаше земеделска сграда с кирпичени стени, където вечер се прибираха кокошките, а на времето и магарето. Последната постройка бе малка външна тоалетна с кирпичени стени и дървен под. Баня никога не е имало.
През десетте години, които прекарах в чужбина атмосферните елементи бавно, но сигурно започнаха да си присвояват части от двора- къде заради протекъл покрив, къде заради изгнила стена. Първо се срутиха кошарата и сайванта до нея. След година ги последва и дама. Цялата северна страна се сравни със земята. При всяко посещение имаше нова щета, нов ранен или загинал войник в битката с времето и самотата. Следващата жертва бе земеделската сграда, която при падането си повлече навеса и външната тоалетна. Единствено къщата упорстваше и напук на логиката гордо се издигаше сред равния двор- последен страж пред бавно, но сигурно настъпващото небитие.

Дуварът и оградите със съседите

Дуварът огражда южната страна на двора и отделя мястото от улицата. Поради липса на пари или камъни, или и двете, само около половин метър от основата е каменна. Останалите метър и половина са изградени от кирпичени тухли. Отгоре им пази червена шапка от турски керемиди. Стените на дувара са старателно варосани с белилка, която се копае от специална дупка в полето. Като цяло конструкцията е солидна и може да издържи векове, освен ако разбира се керемидената шапка не протече. Тогава кирпичените тухли се разпадат на кал и дуварът може да се срути за една две години.
Именно това беше тръгнало да става с нашия дувар. Уплаших се, че като не живея на място, един ден конструкцията може да се срути на пътя. Затова реших и заплатих да се издигне метална ограда от външната страна на дувара, която да задържи евентуални щети вътре в двора. По ирония на съдбата, по същото време започнах и да ходя на село поне два-три пъти годишно и да подменям всяка паднала керемида. Ето защо, дуварът си седи непокътнат, а отвън металната ограда грози иначе хубавата старинна постройка. Чувал съм хората от селото да ми се подиграват за безсмислената инвестиция, но към момента, в който я направих тя имаше смисъл.
Това също е важна точка за размисъл, за всеки, който тръгне по пътя на строежа, ремонта и благоустройството. Немалка част от инвестициите и съоръженията са свързани с много определен начин на ползване, който ако се промени, разходите и усилието могат бързо да се обезсмислят.
От другите страни имотът граничи с двама съседи- съответно имам северна, западна и източна ограда (северната и източната са към един и същи съсед). Северната ограда е дълга около 60 метра и е разделена на две- половината е срутен каменен дувар, другата половина е изгнила телена мрежа. Надявам се близките няколко години да съумея да реставрирам и двете части.
Западната ограда с дължина тридесет метра също беше стара изгнила мрежа. По тази линия, обаче, пренабих циментовите колове, изчистих храстите и джанките и купих нова телена мрежа. Източната ограда ми е най-интересна. Плътно по границата на двата имота се издигат стените на две съседски постройки- стопанска сграда и гараж. Това доста загрозява иначе просторния двор. По този въпрос е редно да отделя два периода на развитие.
Първо, по времето когато пра-дядо построил къщата, моделът на строеж е бил да се издигат стопански постройки по границите със съседите. От една страна, това осигурявало пълно уединение. От друга, оформяло широк вътрешен двор, където на воля бродели кокошки, овце и други стопански животни, без хората да се притесняват, че животните ще преминат незабелязано в двора на съседа. Но както вече стана ясно, тези постройки се срутиха.
В по-ново време, обаче, често се строи по границата на имота със съседа, за да се „открадне“ пространство; по-точно да се усвоят тези 1.5-2 метра от границата на имота, в които по закон не може да се строи без съгласието на съседа. Такъв е и случаят с моята източна граница. Съседът използвал съществуването на старите стопански постройки и без значение, че са вече срутени си издигнал двете сгради по границата (моето отсъствие в тези години със сигурност е съдействало за развитието на този процес).
Това също трябва добре да се премисли, когато се започва едно такова начинание. Много е важен конструктивен диалог със съседите, тъй като голяма част от гледката и атмосферата на спокойствие ще зависи от това. Аз лично успях да убедя едната ми съседка да не издига дървена ограда помежду ни, а да се съгласи да сложим телена мрежа. Мрежата позволява на окото да продължи да рее в зеленината на съседния двор поне още стотина метра, което дава усещането за огромно пространство в двора (което въпреки че не е мое, облагородява моето).
Със съседа, който издигна постройките по границата на имотите ни също избрах конструктивната комуникация. Приех, че винаги където и да съм ще има някой и нещо, което ще ми пречи. Затова реших да се концентрирам върху двете трети от двора, които имат прекрасна гледка към ливадата на съседката, вместо едната трета, която седи залостена между тухлите. А и за в бъдеще съм подготвил конструктивно предложение към съседа- да поканим майстори на графитите, които да изваят някой шедьовър по високата стена.

Защото

Реставрацията на една старинна къща е прекрасно пътешествие към дебрите на живота и неговия смисъл. По пътя аз срещнах пари, нищета, власт, подчинение, налагане, компромис… но под всички тях стои нещо малко и голямо, това което задвижва всичко останало и му придава смисъл- любов… моята любов към детството, към семейството, към къщата и към хората в селото. Благодарен съм за привилегията предоставена ми от Господ, семейството и приятелите (които са били с мен понякога или винаги) да извървя пътя на това пътешествие. Приключението продължава...