автор: Elling

Сенки сме, едни илюзии безпризорни
съградени от болка и мъничко срам
и уж сме във стадо - послушно-покорни,
пък всеки е всъщност убийствено сам.
Дори покрай пламък треперим от студ
и в белите нощи ни дебнат кошмари:
как здраво животът с големия чук
ни млати коварно, където завари.

Как чупи мечти, как кърши надежди,
додето се гърчим по прашния път
с колене наранени и раздрани одежди,
на всичко отминало обърнали гръб.

Захвърляме спомени с дихания топли
и в призрачносивото бавно линеем,
унило заслушани в своите вопли,
глави да повдигнем даже не смеем.

Тъй ще се влачим в нестройни редици,
обаче ще стигнем, ще стигнем до края! -
уморени до кост, неполитнали птици,
макар че вътрешно отдавна си знаем:
     заключен за нас е завинаги рая!