автор: flood

Говорят си двама в метрото, хванали се за висящите дръжки. Няма много хора, часът е соникакъв – между утро и обяд, но има доста правостоящи.
– Не забелязваш ли, че в метрото няма никакви цигани? – пита единият. Защо се държи за дръжката, едва ли има обяснение – толкова е висок, че ако машината спре внезапно, той по-скоро ще се заклещи в мотрисата и стърчащите лостове наоколо, отколкото да падне.
– Не съм забелязал – отговаря другия и го гледа отвисоко, нищо, че е с половин метър по-нисък. – Това не е важно.
– Как да не е? Просто не могат да минат метър тук, затова не пътуват с метрото.
– Сигурно е така – тросна се другият. – И какво от това?
– Нищо. Констатирам. – Високият като че ли се обиди и млъкна.
И една възрастна жена все участие в диспута:
– Да не са луди да пътуват в метрото циганите? Да не са луди, а? Не, не са луди.
Никой не ѝ отговори. Високият рееше поглед нейде, а ниският гледаше отвисоко и мълчеше упорито. Жената възприе мълчанието като знак за съгласие и продължи:
– Циганите са свободни хора. Те под земята не слизат. Под земята живеят само змии, бръмбари, мишки, червеи... Долни същества. Циганите са волни като птици: за тях е широкото небе, конете, кражбите. Те са демократи хора, нали баби? Либерали. Както казват сега, либертарианци. Нали така?
Въпросът беше отправен към младежа, който играеше на смартфона си. Той я погледна намръщено, но още по-упорито заби нос в монитора на джаджата си. Не искаше да има нищо общо, защото можеше да го накарат да стане. А и не знаеше смисъла на част от думите, които бабата употребяваше.
– Той няма да стане, лелче – съобщи високият. – Не се надявай. Няма смисъл да го ръчкаш.
– А за циганите ни си права! – уточни високомерният.
– Аз не искам да става – рече благо възрастната. – Не го ръчкам. Аз съм само за пет спирки. Скоро ще слизам. Интересно ми е какво толкова гледат в тия електронни тефтерчета?
Наистина във влака почти всички бяха зяпнали съсредоточено телефоните си и току докосваха любопитно или почти еротично телцата им.
Дискусията приключи. Никой вече не говореше. Бабата нямаше с кого да си побъбри. Оставаха ѝ три спирки, много време беше това. Накрая не изтрая и отново попита младежа:
– Кое време е, а, баби? Я виж в машинката, питай я, тя ще ти обади.
– Къде кое време е? – поиска разяснение младежът. – Мога да ти кажа какво е времето по цял свят. Само кажи.
– Брей! – възхити се възрастната жена. – Голям дявол е тая машинка. Ама аз те питах колко е часът? Сега, тук, в България. Кажи ми, сине, колко е часът?
– Съжалявам, госпожо – намръщи се отново младежът. – Нямам часовник. Откраднаха ми го. И за ваше сведение – тук, в метрото ми го откраднаха. Българи. Защото цигани не се возят в метрото, нали? – изгледа злобно двамата, които все тъй упорито се държаха за висящите дръжки на возилото.
Тези двамата още си мислеха за циганите и общуваха мълчаливо и задочно, бабата се чудеше защо тая умна машина в ръцете на момчето знае всичко, а не може да познава часа, а младежът се начумери от спомена, че няма часовник – беше му подарък.