автор: Elling

Надраскани до ярост са сълзите ми,
непроляти през самотните, бели пролети
и погледът ми е кошмарно прошарен
от играта на празни премигвания.
Толкова светлосенни надежди изтляха,
толкова змии злостно захапваха
слабострастното дърво на живота ми,
толкова наточени спомени с писък
впиваха жадни брадви в стъблото му -
до сок, до кръв, до перлени атоми.
И сега, когато чашата ми е счупена,
и сърцето ми е тъй неистово сухо,
в тази нощ непрегърната, непоискана,
аз вдигам ръка за последно обричане:
за всичко, което съм желал,
но така и не съм изпълнил;
за всичко, което съм мечтал,
но така и не съм вградил
в триъгълните кули на скучните делници;
за всяко неизречено "Извинявай!",
завърнало се като вампирска целувка;
за всичко, в което съм бил влюбен,
a съм позволил на друг да изпее фалшиво;
аз те моля: Обичай ме утре!