автор: tearfly

На тази гара влаковете бяха точни, закъснелите – рядкост. Първият пропищяваше в утрото и така започваше моят ден.
Живеех между релсите и ритниците на хората. Куче. Улична порода.
Не познавах родителите ми. Това можеше да мине за късмет. Не обичах нито сближаването, нито разделите.
Сърцето трябва да се пази. Защо ли? Вероятно, за да изживея нещо, което щеше да ме разтърси и извади от капана на равновесието и баналния кучешки живот.
Бях готов за Голямото!
Самотните хора си купуват куче. Излезе, че и при кучетата е като при хората, затова се сдобих с човек.
Намерих го на пазара, бъркаше в кофата за боклук. Срам - не срам, трябва да си призная, че правех същото, с тази разлика, че той се бореше за насъщния, а аз задоволявах старите си навици.
Всъщност нямах нужда от храна. Един милостив бакалин осигуряваше дневната ми дажба. Благодарение на това, козината ми лъсна, стърчащите ми ребра се скриха и станах лесна плячка за дръгливите кучки.
Дори веднъж, една домашна фльорца, с панделка под брадичката и отвратително звънче, изджавка игриво, докато перчемът ѝ се вееше от отворения прозорец на кола.
Веднага надушвах натегачките, веднага надушвах тези, на които им се ще, че и две не виждат.
Явно не бях с всичкия си, затова такива номера не ми действаха.
Бъкано е с въртиопашки, но аз чаках Нея. Нищо че вече взех да остарявам, не губех надежда.
Още тичах злобно след тръгващите коли и подскоците ми стигаха чак до средата на прозорците им, въпреки ниския ми ръст. Хората, макар на сигурно място, стоящи в колите си, се ококорваха уплашени и това развеселяваше кучешкото ми сърце. Дори да не можех да се смея като тях, тялото ми се тресеше от задоволство, че не съм за изхвърляне и номерата ми още работеха.
На клошаря му казваха Фака (хайде, сетете се защо?), но на него, както при мен, отдавна му беше минало времето.
Жена му го бе изгонила от къщи, поради същата причина, заради която носеше прякора си.
Документално вече не притежаваше нищо. Единствено прогнилия си балтон, в който се бяха настанили удобно семейство молци.
Та, ровех в кофата и очите ни се срещнаха. Аз видях нещо кучешко в неговите, а той – нещо човешко в моите.
Нямахме нужда от удобството на документите, за да узаконим връзката ни.
Понякога очите говорят повече от всичко написано.
Самотата можеш да я прочетеш и усетиш в тях, дори да нямаш статут на мъдрец.
Дали така се бяха подредили звездите? Не знам. Но от този ден нататък, нощите прекарвахме заедно и обменяхме топлина.
Сгушен в неговия балтон, сънувах Голямото, а той само в съня си се усмихваше.