автор: osi4kata

И отминават дните със едно премигване,
понятието "час" е символично,
забързани сме края си да стигнем,
живот ли е - не го приемай лично.
Между въздишките на боговете
въртят се в кадър цели поколения
по черно-бели или цветни ленти
Мониторът за божи забавления
трепти, пулсира - плазма и неврони,
сълзи и кръв, смях, радост и покой.
А времето-измислица прогонва
от кадър не един герой
и тук не става дума за герои
в ортодоксален смисъл... Не, не, не!
Лирически са - праведници, гои,
полубожествени, полусвине..
Умират всички, после пак се раждат -
ъпгрейднати за другия сезон,
измислят се наново, преразказват
историите с нов, по-толерантен тон,
изглеждат малко по-човечни
на първи прочит,
но в контекст
жестокостта един към друг е вечна
в миш-маша на безскрупулност и чест.
И странно, тази блудкава пиеса,
проточила се до безкрай,
редуваща упадъка с прогреса,
жарта на пъкала с опияняващ рай,
та тази плиткоумна мелодрама
е касов хит за вечни времена.
Герои сме, статисти - няма.
В антракта посещава ни Смъртта
и ни дарява с петминутна слава -
"Роди се, поигра си и умря.",
от ролите отминали остават
по гробовете тенекиени цветя.