автор: Mariell_Desing

Когато бяхме таралежи
бодливите ми ръце
те изпращаха невидимо,
без особени белези
по ръждивия път
към звездите,
като жив астролаб
да изчислиш разположението
на сърцата ни в пространството
и времето,
да приковеш сенките ни износени
на разумно разстояние от всяка
ултразвукова тегоба,
и да фиксираш приблизителното
съотношение между небесните полюси
на любовта и страстта.
Когато бяхме таралежи…
изобщо не правехме това.
Бяхме център на Вселената
и ни беше достатъчно,
че ни има тук и сега.

Когато бяхме таралежи
тази Вселена бе стара дантела
и през рехавата ѝ плетка
ние излитахме, за да вкусваме
звезди, мисли и разстояния,
вярвайки очаровани,
че животът е зряла смокиня.
Плячкосвахме неговите градини
и заспивахме усмихнати,
оплетени в сладостните паяжини
на разменените си сокове,
защото секс-танцът на телата ни
беше секстанта на душите ни,
измерваш ъглите между всички слънца,
докато розовия им захарен памук
валеше върху премрежените ни очи...
***
А днес, когато всеки ден
е като хартиено корабче
пропадащо отвъд ръба на света,
патиниран грижливо от озъбената вечност,
аз се взирам в дълбочините си
и те търся отново и отново.
Когато бяхме таралежи,
когато бяхме...