автор: Toplina

Помниш ли първия ни танц? Първите стъпки в ритъма, който ни свърза. Тогава за първи път те погледнах с други очи, за да видя в теб неща, за които никой не подозираше…И ти? Какво видя ти?

Едно красиво начало, дори малко повече... Тихи, усамотени срещи, сплитащи се ръце при разминаване, случайно попаднали лалета пред входната врата и една споделена лудост. На фона на стария, нормален до болка свят…
Може би ме оставяше да се докосвам истински до теб. Може би истински ми вярваше. Но в мислите и вените ти намираше място още нещо, за чието съществуване не бях готова да науча. Поне не така… Откриха те там, жалък и безсилен, след поредната доза безтегловност. По-късно им се отплати с една-две счупени кости и мозъчна фрактура.
Трудно е да продължиш да обичаш. Как да си опора на човек, който още преди да те срещне е престанал да бъде себе си, в търсене на бързи отговори и лесен изход. Как можеш да приемеш, че довчерашната ти опора се е оповавала на бял прашец и на нещо така слабо и неуравновесено като теб самия…? И въпреки всичко още по-трудно се оказа да спреш да обичаш.
Още помня… И домашните скандали. И нашите скандали. Всеки крясък, който ме е прокуждал и всеки стон, който ме е връщал. Запотените нощи до полуживо тяло; безсмислиците, които изричаше един бълнуващ; бягствата на отказалия да се бори и отчаяните блуждаения в търене сред забутани квартали и руйни от миналото.
Една сутрин, след като цяла нощ се мъчех да залъжа тяло и психика, че най-сетне съм съумяла да заспя, пред входната си врата намерих теб. Като доброто старо куче, което се завръща с до болка познатата физиономия "виновен сам, но моля те, не спирай да ме обичаш!"… Да, намерих те, а по-загубен, отколкото в оня миг, не сам те чувствала… Ето те пред мен - същият човечец, когото някога познавах и за когото вече бях разбрала истината. Същият спокоен, надрусан човечец. Седяхме и се гледахме. Сякаш за първи път от толкова време ти се чувстваше насебе си… Приютил Друга една във вените си. Сякаш за първи път от толкова време аз рухнах от умора да бъда силната и се оставих в ръцете на човека, за когото знам - не е истински, но… е същата част от тебе, която заобичах още от онзи, първия ни танц. Единственото, което можехме да направим един за друг тогава, единственото, което май ни остана да си дадем… Любов на плътта. Тела, копнеещи допира, тела, тръпнещи в желанието си. Движения, неловки и истинни, проникване и отдаване, отново и отново, в търсене на отдавна забравеното спокойствие от умората и… от чувството за пълноценност… И сънят, дълбок и непробуден, лишен от привидения и страхове… Сън, в който аз не те бях прегърнала, за да ти върна свободата.
А се събудих пак с тебе до себе си. Гушната и защитена от собствените си страхове за теб, за нас, за себе си… Гушната и приласкана. Гушната и плачеща. Така както плачат малките деца, когато дълго време е нямало кой да ги погали и утеши. И ето, оная красива, сякаш детска любов, вече бе съзряла до нещо истинско, далече там, в свят на проблеми, които не могат да се нарекат детски.
Поредна детоксикация, понякога отново искаше да изчезнеш и забравиш по добре познатия начин, но всяка сутрин осъмваше, трезвен или не, пак там, пак пред моята врата… За да започнем отначало, за да се обезкуражаваме наново, за да плачем и продължим напред след това… Но истината е, че вече вярвах. Сякаш всички вярвахме повече.
Един ден ти почти се събуди победител. Един ден ти вече бе почти свободен. И силен. Този път - истински силен. Остана присъда за излежаване, към която по-късно се добавиха още няколко късчета от младостта ти в замяна на някое и друго престъпление, остановено в последствие…

Още липсваш. Тук, някъде дълбоко, под плътта, която продължава да тръпне за влагата на устните ти. Понякога си те представям навън, със себе си. Мисля си... като излезеш от Никъдето, ще те хвана за ръка, както преди, и ще се разходим в парка. Там всичко си е същото, дори на пролет сигурно ще разцъфне всичко… А после можем да си вземем някой филм. Някой стар, тих филм. А през нощта…
Мина известно време, мило мое момче. Имаше тук-таме по някого в живота ми. Влюбвах се, раняваха ме, ранявах, плаках.. И пак се влюбих. Дори истински. Въобще това, което остана от мен, продължи напред и има и красиви, и шибани моменти. Но другото, дето на теб го дадох от онзи още, първия танц, него си го искам обратно, и ще чакам да ми го върнеш лично, така както ще дочакам и теб.