автор: LeoBedrosian

Тая вечер маркерът мига някак странно. Сякаш ми намига непозната. Харесвам го, но предпочитам хаотичното и безритъмно примигване на стария ми приятел. А тоя сякаш ритмично ми напомня, че в главата ми не се ражда нищо оригинално.
Писна ми. Тъкмо се пресягам да затворя лаптопа, когато на екрана му изгрява странно малко прозорче с още по-странен надпис:

„Здравейте, аз съм ТройКо и току що заразих вашия компютър.“

Заблъсках бясно по клавишите в опит да затворя прозорчето, да изгоня малкия нахалник. Да се освободя от тая прокоба, но уви. Малкото червено петно упорито си седеше там и хич не му дремеше за стреса, който ми причинява. В края на късото изречение ми намига същия този маркер, който цял ден ме изнервяше. Аха, ето кой си бил. Подлец! Докато съм се омайвал с ритмичното ти и приспивно намигване, ти си ме заразявал. Унищожител на информация… подъл и дребнав софтуер, Злонамерен код такъв! Сега ще видиш ти! Трясвам капака на лаптопа. Екрана му без малко да се пръсне на малки парченца. Изваждам захранването и изскубвам победоносно батерията. Ха така, сега да те видя, троянско пони, или червейче дъждовно какво ще правиш без ток и без жизнената си среда.
Седя пета минута пред разчленения ми компютър, но усещам, че спокойствието, с което толкова се гордея се изнизва издайнически и ме оставя на произвола на паниката и стреса. Бързо сглобявам машината и с нервен пръст натискам бутона ѝ за стартиране. И о, ужас… Малкото червено прозорче изгрява отново на мъртвия ѝ екран:
„Сега вече знаете, че няма да се отървете лесно от мен. Имате ли някакви въпроси?“

Издайнически маркер примигва на празния ред след едно подканящо двуеточие. Посягам плахо към клавиатурата, като в съзнанието ми се загнездва чувството, че ще си пиша с нещо живо.

„Ти машина ли си?“ - натраквам бързо, но показалеца ми замръзва над клавиша за въвеждане сякаш не ми е останала сила да го натисна. Все пак преодолявам атавистичния страх и натискам копчето.

„ Аз съм Троянски кон, пето поколение и все още никой не е успял да разгадае вирусната ми дефиниция. Затова е безсмислено да се опитвате да ме дезинтегрирате или да ме поставите под карантина. Имате ли други въпроси?“

Учтивата му форма започваше да ме вбесява. Грабвам телефона си и бързо набирам в търсачката „ТройКо“. Отговорите изплуваха след цяла вечност, за да ме информират, че няма резултат от въведения термин. Да съм опитал с Троя, Троян, кройка или Трайко Китанчев. Търсенето на троянски кон пето поколение не даде по-обнадеждаващи резултати. Бях готов да призная поражението си, когато наглеца изписа за екрана:

„Вероятно искате да разберете каква е моята цел.“

„Да, какво искаш?“ добре осъзнавах безнадеждността на въпроса си, но не ми хрумна нищо по-добро. Очаквах да поиска пари, или да зомбира компютъра. А защо не и да ме изнерви до състояние, в което ще препаша шахидски пояс и ще се хвърля пред колата на премиера.

„Имам две условия: Първо, да не се опитвате по никакъв начин да ме деинсталирате, дезинтегрирате или докладвате. И второ:…“ маркерът запремигва сякаш предстоеше да изпише нещо важно, от което зависи поне животът ми.

„Кажи, че ще се пръсна от напрежение“ – поддържам разговора, като същевременно се опитвам да рестартирам компютъра и да се добера до биоса* му. Само веднъж да ми паднеш, мерзавецо!

„Второто ми условие е да прочетете Декларацията за нов ред и сигурност, която ще намерите ето ТУК. Освен това искам да ви информирам, че компютъра ви е заразен на най-ниско машинно ниво и команди като: Ctr+Alt+Del, или Format C: не са достъпни на потребителско или административно ниво.“

Подлец! Да си призная бях разочарован, макар, че очаквах нещо такова. Стилът на разговор ми го подсказваше, а обръщението на Вие си оставаше пълна загадка. Вероятно бе някакъв трик с който да ме изнерви допълнително и да ме накара да направя някаква необмислена грешка.

„Ако не изпълня условията ти какво ме очаква?“

„Пълна дезинтеграция и физическо унищожаване на вашата система! Съжалявам…“

Съжалявал, ха! Тоя за какъв ме мисли? За глупак някакъв, който пасе трева и ще се подаде на първичен страх и паника още при първото си съприкосновение със един елементарен и бъглив софтуер, пък бил той и от най-ново поколение! Сега ще видиш кой тук е глупакът, малки мизернико. Обръщам лаптопа и намирам малката дупчица за хард ресет*, която трябва да върне първоначалното състояние на моята система до вида в който я закупих. Дадох триста и седемдесет долара за проклетата операционна система и още два пъти по толкова за хардуера. Изправих един кламер и с победоносен жест го заглобих в малкия отвор, в най-чувствителния нерв на машината. Ха сега да те видя, троянецо! Сега ще разбереш с кой си се захванал, хей сегинка ще те скопя, куцо конче такова…!
…
Екрана на компютъра чернее безмълвно десетина минути. Време достатъчно да си сваря едно турско кафе и да отворя един кроасан от запасите ми в хладилника. Настанявам се с дъхавата напитка и меката закуска пред черния монитор и победоносно изчаквам да видя резултата от безкомпромисната ми намеса. Това, че ще загубя доста данни не ме спира, щом мога да отпразнувам сладка победа над нахалния вирус. След още десет минути екранът странно просветна и заостри вниманието ми. По средата на празнотата му се появи една обикновена тройка, която в следващия момент замига обезпокоително. След още две-три минути тройката изпълзя с една позиция напред и плътно след нея се появиха още два символа, които ме накараха да разлея кафето.
„3со“
„ТройКо“! По дяволите, тоя изглежда бе неизлечим. Щом и най-твърдия ресет на компютъра не можа да го премахне какво ми оставаше? Грабнах телефона. На седмото позвъняване ми отговори сънен глас:
- Какво искаш, Методи, по-дяволите!?
- Заразен съм, Алипи, помагай!
- Пий антибиотик и ме остави да се наспя, мамка му! Казах ти да внимаваш с тия курви…
- Не аз, компютъра, моля те не затваряй. Някакъв троянец ме пофрака и не мога да се отърва!
- Пробва ли да рестартираш компа?
- Даже хард ресета не помогна.
- Затвори екрана му и го удари бързо и силно в ръба на масата. Ако и това не помогне – живееш на седмия етаж. Няма да те уча какво да правиш, приятелю!
- Не се шегувам, Алипи. Знаеш, че дадох луди пари, а сега не мога дори да форматирам диска му. Не може ли да се вържеш към мрежата ми и да се опиташ да направиш нещо?
- Ти да не си луд? От това, което ми казваш разбирам, че и ваксината на доктор Норд няма да помогне. Откри ли първоизточника?
- Как да го открия, системата ми е блокирала. Не мога да стигна дори до биоса. Виж, дали имаш нещо за ТройКо. Пускам ти го от телефона, щото усещам, че още не си се събудил.
- Уф, добре. Ще ти дрънна, ако имам някакво решение. Казвах ти да не влизаш в ония порно сайтове, мамка ти!
- Помогни ми, Алипи. Знаеш, че няма да ти остана длъжен…
- Чао! – слушалката безкомпромисно изпука и най-добрия ми приятел ме остави да събирам парчетата надежда, останали ми от злия вирус.

__________________________
БИОС (BIOS) e малък програмен код, който се изпълнява при стартирането на компютъра.

Хард ресет (Hard reset) – Хардуерно рестартиране на компютърна система, при което се възстановяват фабричните ѝ настройки.