автор: mitkoeapostolov

„Защото имам петима братя, да им засвидетелствам, щото да не би да дойдат и те на това мъчително място” - Лука 16:28

Дъждът. Хем мокри, хем пречиства. Кое ще е днес?
Тръгвам от мокрото Чепеларе без цел. Или с точно определена цел. Човек понякога не знае. Искам да се разходя. Да избягам. Да се намеря.
Градът ми помага. Само за минути ме провожда низ вехти хайдушки ханета и тежки ени сараи.
Стръмно е. Коларският път ме придърпва в калните си обятия. Мъглите са приседнали по околните върхове и долища. Гърдите ми се пълнят с въздух. Ама един въздух! Вкусен. И мек като го погалиш. Спирам да си поема дъх. Мирише на чисто. На живот мирише. В далечината отеква тътен. От време на време прехвърчат светкавици.
Отърсвам се от себе си и продължавам. Пет кахъра нося има-няма тридесет и три години и смятам днес всичките да ги разтоваря. Ако е рекъл Господ. Бисмиллах. Един на поляната, друг в гората и така до пет. Та като се прибера да си легна като младенец и да си отпусна душата во веки веков. Амин.
Тъкмо привършвам молитвата и откъм поляната на хълма се спуска звяр. Към мен иде. Бял и черен. С изплезен език- стръвен значи. Ще ме разкъса. Язък ми и за кахърите и за всичко. Спирам. Звярът приближава. Помирисва ме и сяда кротко до мен. Мокър от ръмливите капки, но верен. Верен Мурджо.
Продължавам нагоре и Мурджо тръгва по мен. След завоя- праклисче. Хе- параклисче. Това е то, моята родна страна- параклисче, когато най-малко го очакваш. Света Петка се казва. Кацнало ей тъй на чорчик- хем на земята, хем на небето. Заобикалям сградата и поглеждам надолу към града. Право под мен се издига градската джамия. А така! От долу чука Аллах, отгоре кове Христос. Тук ще е. Извръщам очи към небето, после смирено поглеждам земята и си питам. Направо. Защо съм дошъл на този свят?! Още не съм довършил въпроса и от параклиса се възнася глас, а мюезина отдолу се провиква. Ясно- бог нечий ме е създал. Аферим. В далечината отеква тътен. Ясно- и дяволът е замесен в моя миллет.

Петък е днес. А виж сега четвъртък стана. Хайде Мурджо. Хайде с мен. Ще имам нужда от закрила днес. Я от други кучета. Я от други хора. Я от самия себе си. Мурджо маха с опашка и тръгва след мен. Напред ни посреща пролетта. Светлото зелено на широките листи размесено уж случайно уж нарочно с тъмното зелено на иглолистните. Тук-там експлозия от бяло- диви сливи и череши покрити с перелина от бял мъх.
Мурджо се спира. Скимти. Надушил е нещо. Мечка? Не. Просто знак за Мечи Чал. Иззад знака звънят звънци. Стадо овце. А това значи и куче. Друго куче. Добре че забрах Мурджо с мен. Но друго куче не се чува. С Мурджо пристъпяме предпазливо напред.

- Добра среща- поздравява ни овчар в ямурлук облегнат на дрянова тояжка. Под носа му се шири мустак- черно-бял мустак дето изглежда да е видял и това и онова.
- Добра среща- отвръщам аз, а Мурджо поздравява с весел лай. – Как е?
- Е, на губя си времето.
- Абе баш ти не ми се струва да си губиш времето- закачам се аз.
Мустакът се повдига и под него лъсва тънка усмивка:
- Така е. Така е. Чист въздух. Тишина. Спокойствие. Какво повече му трябва на човек?
- Нищо, нищо.
- Ти за къде си тръгнал?
- Към Мечи Чал май.
- Много път има още. Дали ще смогнеш да се върнеш.
- До там чак не. Ще повървя още малко и после обратно.
- Да не търсиш нещо?
- Търся. Ама не знам какво. Знам само, че като го намеря ще го позная.
- На слука.
- Благодаря. Как така не водиш куче да варди овцете?
- Абе имам, ама вързано е днес. Да не плаши минувачите, че е два пъти аршина на твоето. Сиво едно- кротко като агънце, ама плашат се хората като го видят. Затова в неделя го връзвам.
- Сполай ти за добрата приказка, но аз ще тръгвам.
- На добър час.
Напред облаците се снишават, затискат ме с мъката си, а ръмежът се усилва. Пристъпвам с бодра крачка унесен в мислите си и…
- Уаф, баф- Мурджо ме стряска, лае на среща ми.
- Защо Мурджо така изведнъж се обърна срещу мен?- гледам го с недоумение аз.
Оглеждам се настрани- не виждам причина за Мурджовото настроение. Взирам се пред мен и ето- абаносово-златистите краски на дъждовник пресичат пътя. Без светофар, без пешеходна пътека. Браво Мурджо!

Що за животно е това дъждовникът? Гущер. Ама не точно. Докато нормалните гущери се пекат на слънце, този се вре на мокро и на студ. Чудя му се на Господ как ги мисли тези работи.
Докато се чудя приклякам и протягам ръка към дъждовника. Докосвам го по гърба и леко притискам към земята, колкото да го задържа на едно място. Допирът е хладен, влажен. Дъждовникът маха с крачета, но остава прикован към пътя. Колко е красив! Колко е гнусен! Колко е раним. Ако сега го натисна малко повече по гърба вътрешностите му ще изскочат през устата. Мога също да си вдигна ръката и да го оставя да си върви по пътя. И преди да съм задал въпроса, вече знам отговора- за да видя, съзерцавам, създавам, обичам, запазвам . За да руша. За да вървя по почти невидимия ръб между двете, да залитам насам-натам докато накрая не се пльосна по очи я на едната страна, я на другата, я по билото. Е то това е и следващия ми кахър- защо ще умра?
Вдигам ръка и дъждовникът бързо достига шубрака и се заравя в листата. Сряда е вече, а Мурджо ме подканя нетърпеливо и скоро излизаме на широка поляна. Пътят пресича поляната, а в средата до сами път- чешма. Моята цел днес. Подлагам шепи под ледената вода, затварям очи и си пръсвам лицето. Мразовити капки се стичат по брадата ми и цопват в дървеното корито. От надписа над чучурката разбирам, че чешмата е построена от Ташигого. Ама че име. Странно. Звучи като да е божието име. С цялото си същество усещам, че чешмата на Ташигого е крайната цел на моето поклонение днес. Но продължавам напред. Човек няма как да е сигурен, че е достигнал целта освен ако не я подмине.
И ето не съм сбъркал. Пред мен се открива омагьосана гора. Десетки борове. Жълто-кафяво-оранжеви. Сухи. Мъртви. Дали от киселинен дъжд, дали от болест? Призрачната им красота примамва, привързва, приляга. Низ между тях едно малко борче. Бебе. Зелено. Затварям очи. Мирише. Мирише на живот всред смъртта. Мирише на вторник и на един кахър по-малко.
А пътят върви, не спира, разделя се. Още малко. Разклонението излиза на една поляна. На поляната две къщи- нова и стара. Новата гледам- чудна. Основата от бели тухлени блокове, а вторият етаж от ковано дърво. Отпреде нея стърчи един дирек и сочи. Сочи направо надолу през поляната. Проследявам с очи и… чудо. Гледка. Тръпка. Защо и как- не знам. И други такива гледки съм виждал. Ама тая е една.
Къщата се е джопнала на един стръмен склон. Под нея се сливат мъглите, дърветата и небето в сивкаво-зелено-сини импресии. Измежду тях личат черните точици на горните чепеларски къшли. Гледам и душата ми се пълни през очите и дните на понеделник се превъртат.
И тук явно един кахър ще оставя- какво е любовта? Дано само имам смелост като я видя един ден и усетя тръпката да не подмина. Че ако подмина всичко останало- било радости, било кахъри, смисъл няма да има.
Вглеждам се и забелязвам, че дирекът всъщност приютява един обезверен, разнищен трибагреник, който отдавна е загубил своите цветове и вяра. Пуста е къщата. Скоро никой не се е наслаждавал на любовната гледка от терасата на втория етаж, пред която стърчи парцаленото знаме. Нищо. Нали аз съм тук. Даже така си е много добре. Вземат ли много много да се навъртат хора ще остане само циментова пустиня след тях.
От страни на къщата зее огнище- напоено с влага, скръб и копнеж. Покрай него весело се гонят две чешми. Ромоли тази ми ти вода, чурулика. Дървеното корито на горната се влива в това на долната под прав ъгъл, сякаш собственикът е решил да преподаде урок по математика на своето дете.
В долния край на поляната- рубеж. Мишена за биатлон- две от железните колелца обърнати, три затворени. Зад рубежа покрив се мъждука от редени камъни. На старата къща. Отправям се надолу към нея и току отпред преминавам под арка от цъфнали диви сливи обшити в нежен бял мъх. На един от клоните е забит железен клин, от който виси ръждива кука. По Гергьовден тук сигур увисват ярета и овце, за да се разделят с кожата, която Бог им е дал. Дерат ги и ги привеждат във вид за човешкия апетит. Мурджо се спрял току под куката и вее с опашка. Знае. И той май се е облажвал от човещинката.
Старуха пред мен поздравява уважително. Под каменните плочи на покрива се крие редена каменна стена. Нищо не държи тези камъни заедно. Само собствената им форма и тегло. Хе ти на урок и по физика предаден от старите майстори. Дали ги има още такива някъде. Дано, дано, че стената не е мръднала с векове. А от страни на къщата- малко клозетче. Отгоре му за таван- капак от стара Застава.
Тъмните дървени врати и прозорци прилягат, допълват душата на гордата старица. И тя започва да ми говори. Тихо, спокойно, мелодично за българо-мохамедани, за българи, за мохамедани- хайдути, чорбаджии и прости хорица с техните радости и тъжби сега потънали в забуленото забвение на този родопски чукар.

Благодаря покорно на старицата и знам.... знам, че тя и мен ще надживее. Дано. Мурджо току наобикаля край мен и подканя ме да свръщаме надолу. Е хайде- назад към целта. Като стигам чешмата загребвам с шепи от водата на Ташигого. Усещам я как попива по засъхналите стени на гърлото и оцветява стомаха ми с хладина. Спокойно ми е. Много кахъри разтоварих днес по тия гори и поляни. Но остана един още. А целта е зад гърба ми. Нищо и за толкова съм благодарен. Берекет версън.
Слизаме до параклиса. Под него зейват четирите квартала на Чепеларе подредени като свастика. Долу в ниското щъкат хора. Виждам как малките им форми пресичат улиците, вървят по тротоарите, спират, говорят, отиват си. Българо-мохамедани. Българи. Мохамедани. Ами ако сега се окопая ей тука под параклиса с един снайпер? Бам-бам. Един по един хората се повалят на земята. Стените са изрисувани с червени пръски кръв. Сега като нямам кахъри имам власт. А властта пролива кръв.
В устата ми бие трапчив вкус на желязо. Прехапал съм си устните от власт. А кръвта има вкус на писмо. Кърваво писмо. Преглъщам и последния кахър и знам- няма банки, няма адвокатски кантори, няма болници. Думи ще се коват както се коват молитви в неделя.

Разделям се с планината и забелязвам, че Мурджо стои горе при параклиса и маха с опашка. Сбогува се. Кимвам му и аз с благодарност.
Слизам в града. Хората, които преди малко разстрелях от върха се разхождат... нехаят, че всъщност са мъртви. Но аз съм жив. И мокър. Подгизнал. Дъжд от венчелистчета се сипе от цъфналите дървета и тихо трупа бели преспи в душата ми.