автор: zebaitel

Григорий Иванович шумно въздъхна, отри с ръкав брадичката си и заразказва:
- Аз, братлета, не обичам жени, дето са с шапки. Ако, да речем, жената е с шапка, чорапките й са памучни, че и пуделче има в ръцете или златен зъб в устата, то такава аристократка аз въобще я нямам за жена, а за празно пространство.

А навремето аз, разбира се, се бях увлякъл по една аристократка. Разхождах се с нея и на театър я водих. Та там, в театъра, стана каквото стана. В театъра тя разгърна своята идеология с пълна сила.
Срещнах я аз нея на двора. На събрание. Гледам, кипри се там една кокона. И с чорапки, с позлатено зъбче.
- Откъде си, казвам, гражданко? От кое жилище?
- Аз, казва, съм от седмо.
- Моля, казвам, живейте си.
И изведнъж, някак си, ужасно ми хареса. Зачестих аз при нея. В седми номер. Случваше се, идвам като служебно лице. Да речем, как действуват при Вас, гражданко, водопроводът и тоалетната в смисъл на повреди? Действуват ли?
- Да, отговаря, действуват.
И се загръща в бархетния шал и ни хък, ни мък повече. Само с очите стрелка. И зъбът в устата й блести. Походих така месец – свикна. Започна по-подробно да отговаря. Да речем, благодаря Ви, Григорий Иванович, действува водопроводът.
По-нататък задълбахме; почнахме ние с нея да се разхождаме по улиците. Излезем на улицата, а тя ми нареди да я хвана подръка. Хващам я аз подръка и се повличам като щука. И, хем не знам какво да кажа, хем пред хората ми е неудобно.
И езин път тя ми казва:
- Какво, казва, ме водите все по улиците? Чак главата ми се замая. Вие, казва, като кавалер, при това на власт, да бяхте, например, ме завели на театър.
- Може, казвам.
И, не щеш ли, на другия ден от комсомолското дружество изпращат билети за опера. Единият билет си беше моят, а другият - Васка стругарят ми го пожертва.
Аз не ги погледнах, а те да били различни. Оня, моят, е долу, а другият, Васкиният, напротив – горе.
Ето че отидохме. Седнахме. Тя седна на моя билет, аз на Васкиния. Седя аз там горе, на майната си, и нищо не виждам. Пък, ако се наведа през парапета, нея виждам. Ама едва-едва. Поскучах, поскучах, слязах долу. Гледам – антракт. А в антракта, тя, ходи.
- Здравейте, казвам.
- Здравейте.
- Интересно, казвам, действува ли тук водопроводът?
- Не зная, казва.
И сама тръгва към бюфета. Аз – след нея. Ходи тя из бюфета и гледа към тезгяха. А на тезгяха – чинии. В чиниите – пирожки.
И аз, гъсокът ми с гъсок, буржоазията ми с буржоазия недоклана, се въртя около нея и предлагам:
- Ако, казвам, Ви е на сърце да изядете една пирожка, то не се стеснявайте. Аз ще заплатя.
- Мерси, казва.
И изведнъж приближава с развратна походка до чинията, бам, една с крем и започва да набива.
Пък с парите съм – жив да ме оплачеш. Да имам най-много за три пирожки. Тя яде, аз шаря по джобовете си, дано напипам колко пари имам. А то, колкото у циганина кисело мляко, толкова у мене пари.
Изяде тя с крема и, бам, друга. Аз даже хлъцнах. Но мълча. Обхвана ме една такава буржуйска срамежливост. Ужким кавалер, а без пукната пара.
Обикалям я аз като петел, а тя се киска и се докарва за комплименти.
Аз казвам:
- Не е ли време да си сядаме по местата? Може би е ударил звънецът.
А тя казва:
- Не е.
И взема трета.
Аз казвам:
- На гладно не е ли множко? Да не Ви се приповдигне?!
А тя:
- Не, казва, свикнали сме.
И взема четвърта.
Че като ме блъсна главата:
- Слагай я, казвам, обратно!
А тя се уплаши. Отвори уста, а в устата й зъбът си блести.
Пък мен като ме наскачаха рогатите. Все едно, мисля си, вече няма да се разхождам с нея:
- Слагай я, казвам, по дяволите!
Сложи я тя обратно. Аз казвам на собственика:
- Колко искате за изядените три пирожки?
А собственикът се държи индеферентно, прави се на ударен.
- За изядените, казва, четири броя, ми дължите толкова и толкова.
- Как, казвам, за четири? Когато четвъртият брой е в чинията.
- Не, казва, макар броят да е в чинията, но той е захапан и е натиснат с пръст.
- Как, казвам, да е захапан, моля Ви се!? Това са си Ваши смешни фантазии.
А собственикът се държи индеферентно – размахва юмруци под носа ми.
Е, разбира се, събра се народ. Експерти.
Едни казват – захапан е броят, други – не.
А аз си обръщам джобовете, всякакъв вид боклук се изсипва, разбира се, на пода и народът се смее. А мен не ми е смешно. Аз си броя парите.
Преброих ги – има за четири броя и отгоре. За няма нищо съм спорил, значи.
Платих. Обръщам се към дамата:
- Дояжте си, казвам, гражданко. Платено е.
А дамата не мърда. Срамува се да си дояде.
И изведнъж някакъв чичка се измушва.
- Дай, казва, аз ще я доям.
И я дояде, гадът. С моите пари.
Седнахме в театъра. Догледахме операта. И – вкъщи.
А вкъщи, тя ми казва със своя буржуйски тон:
- Достатъчно, казва, с Вашата свинщина. Ония, дето нямат пари, не ходят с дами.
А аз казвам:
- Щастието, гражданко, не е в парите. Извинете за израза.
Така се разделихме с нея.
Не ми харесват мене аристократките.
1923г