автор: yotovava

Кърви на запад хоризонтът
и тъмен залез издимя.
Нощта е дрипава и грозна
над овъглената земя.

И тишината е зловеща,
по-страшна от самия страх.
Дали е оцеляло нещо?
Аз бях ли тук, или не бях?

Препъвам се сред куп руини
и дишам прах и черен дим.
И чакам ужасът да мине.
Но как отново ще градим?

И как отново ще се любим
и ще създаваме деца
върху живот от нас погубен,
с безброй угаснали слънца?

Защо, човеко, ти не влезе
веднъж във тези домове?
Видя ли как бащата глези
невръстните си синове?

И чу ли как на глас се моли
и в двора си сади цветя
момичето със синя рокля
от някой по-различен свят?

Виж, слънчицето, без да пита,
огнищата ми попиля –
и се търкулна като пита
из пепелните ми поля.

Не сме родени да се мразим –
настръхнали като оси.
Светът е малък. Да го пазим.
Щом няма кой да го спаси.