автор: marisiema

Сърцето ми запали, мое лято,
и огънят засвети над града,
над кичестите ни гори потайни,
над младите треви, поля, цветя.

Сълзици нежни над Земята стара
като живителен нектар изля.
Рубините ти, алени и влажни,
с надежда топла и любов искрят.

Знам силата ти, мое лято бурно,
прегърнало света с гореща длан.
И слънцето ти, това златно чудо,
е спряло тук, над земния мегдан.

Това е времето, когато се прецежда
през сито благодатът над света.
То сякаш в здрава кукувича прежда
заключва, скрива болка и тъга.

Искрите му като сребро небесно
погалват ме, събуждат ми духа
и леко се понасям, и олеквам,
отворила очите към света.

...Гальовен лъч лицето ми докосна.
Жужат над мене златните пчели.
Избликват от сърцето ми неволно
откъснати от слънцето сълзи...