автор: daro

В дома си слушам Гершуин,
а отвън дочувам
оратория на атомите в тъмно –
глухота и ситни ноти.
Шум!

Усмивките ни вехнат в своя тъжен глас.
Неизменните коприви отново ни подмамват –
погалват урните с човешки прах,
поставят четни карамфили
в градинките от два квадрата,
и речите с престорен траур
ги скалъпват,
с ужилени по ставите езици.
И тъй нататък,
и тъй нататък…

Докато синьото небе на нас
се стъмни,
докато скелета на прекомерното
се срути!

Гръмогласните им въплъщения,
отново ги възкачват на площадни сцени –
мълчаливите ни нощни бдения.

А Факелът –
във будната си роля уж,
играе умствено заспал.