автор: elenasim1

Тишината в колата тежеше. Помислих си само за миг, за устните й. Усещането за горски плодове напълни устата ми със слюнка. В целувката й имаше нещо опияняващо. Чувствах се като приел свръх доза.
Навън се здрачаваше. Мотора ми си стоеше непокътнат точно там, където го оставих последно. Денят ми се струваше нереален, което ми напомни, че пътя по който минахме, остана за мен загадка. Тя спря колата и зарови в чантата си, сякаш търсеше най-важното нещо на света. Прииска ми се, да повдигна брадичката й и да я целуна, но състоянието й беше прекалено изнервено, за каквато и да е било реакция от моя страна.
- Благодаря ти!- казах, смутено и докоснах с опакото на ръката си пръстите й.
Само за миг погледите ни се засякоха. Отново онзи смразяващ поглед, който накара кожата ми по гърба да настръхне. Нещо в тези очи ми говореше за вина, за разкаяние и вероятно нещо, като последно сбогом.
Обхванах раменете й с шепите си и леко я разтърсих, тя избягваше очите ми, но не се съпротиви на жадният ми език, който галеше устните й. Само за миг отново се пробуди пламъка в нея, но набързо въздържа състоянието си и каза:
- Бъди щастлив, мъниче!
Раздразних се, блъснах с всичка сила вратата на колата. Обърнах й гръб и се запътих към мотора. Чух свирене на гуми. Докато извърна глава нея вече я нямаше.
Защо й беше нужно да ме нарича ,,мъниче’’? Едва ли фрапираше разликата помежду ни. Предполагах, че ни дели десетилетие, но пък чак толкова...
Вятърът леко охлаждаше горящото ми лице. Нямах желание да се прибирам, и когато спрях пред входната врата, ми се прииска, да се обърна и тръгна, на където ми видят очите.
Две родителски очи ме наблюдаваха зорко през прозореца. Трябваше по-рано да обмисля бягството си. Сега вече нямах избор.