автор: lightgreen

- Важното е, че сега съм свободна, - свивам рамене и посягам към пепелника. никой не може да ми каже, че понеделниците са лошо време да се напия.

- Толкова си прозрачна, - измисва се… ох, как му беше името? Джон Доу, ще му казвам Джоун Доу и стига толкова.
- Вярвам ти. - обичам да слушам какво мислят хората, които още не знаят, че ще правим секс. Ще бъде лош секс, естествено, пиянски и мърляв, може би ще се мразя леко сутринта но, мамка му, имам нужди.
- Всички като теб си приличате, - казва и аз кимам и продължавам да си пия джина.
- Аз съм добро скучно момиче, естествено, че съм предсказуема.

Барът се изпразва бавно, докато насилвам фалшив разговор. Харесва ми как мога да си играя с идеите му за мен. Пуша и си измислям истории. Той знае, че съм на 25 и знае, че се казвам Лидия. Лидия е име, което никога не съм харесвала, но работи за доброто, скромно момиче, което обичам да представям по баровете. Побърква мъжете и винаги мога да се измъкна с нея от някой от по-забатачените неща, които самоназовали се домове искат да правим.

- Както и да е, така открих бог, - казвам и надвиквам някакво ретро парче, което ми лази по нервите - Той е в душата ми.
- А водиш ли се по неговите писания? - подпитва той с лек скептицизъм, наблюдаващ ме как приключвам третата си чаша джин.
- Алелуя, братко. Целия свят е сцена, а аз съм скромен отшелник. Но някой неща Бог ни е дарила за удоволствие, и аз ги ползвам, всичките, до едно, с широко разтворени ръце. - “И крака, добавям на себе си, но му го спестявам. Ох, искам да спя с него тук и сега.”

В очите му чета много, много изненада. Полуусмивката ми е много по-малко за него, отколкото той си мисли. Разказва ми житейски истории, които слушам с половин ухо. Има онова специфично излъчване, което ме дразни супер много и го надушвам от далеч, защото тая глупост съм я чувала вече от други хора. Всъщност, простотия е и никога не съм я разбирала, ама е защото се чукам като мъж, и си вдигам наздравица за което, супер яко е някакво да можеш да ги разтълкуваш всичките и да им разчовъркаш мазните душички и оставям двадесетте си лева на масата защото затварят и ще ходим в друг бар и ми се пие и ми се чука но не е забавно да съм супер лесна и затова си играя с всичките брат те са прозрачни а на мен не ми е забавно и дори не си спомням колко джина изпих вече… Ох. Той се доближава до мен, за да ми помогне да стана от стола и ми казва на ухо
- Предсказуема си, защото знам, че тази вечер ще спиш с мен.

А, не, бе, не флиртувам супер очевидно, но ми личи, между другото. Коса около пръстите, усмивки, сещаш се. Но пък беше секси реплика.
- Ти също, - не му оставям длъжна - Как се казва тя?

Не ми казва, но по пътя си намирам чаша. Зимният въздух е свеж, а аз несъзнателно пуша цигара след цигара. Продължаваме да пием в някакъв бар. Аз изпадам в меланхоличната ми част от напиванията ми, в които гледам предимно в една точка и просто искам да се свия до някого и да се оплаквам за неща. А за колко неща имам да се оплаквам! Леле, само ми дай сцената. Не съм хейтър - поне не очевиден такъв, но не понасям хората, които се бутат в градския и хората, които се бутат в баровете, и хората, които говорят празни приказки и…

Целувката ни не идва толкова изневиделица, стоим и се гледаме в очите и дори няма какво толкова да му кажа, само се оплаквам и само не харесвам неща, затова мълчанието е въздух, сладък въздух за пропушилите ми бели дробове. Той спи в бара, в който работи, а аз спя с куче, сгушено в корема си. Толкова много прилики между нас. Всичко си изпя, всичко. Гледаме се в очите и вече сме супер близо един до друг и мамка му, езикът му се блъска в предните му зъби, а почнахме толкова обещаващо.

Животът ми е като посредствена сцена от лош филм. Мразя мъжете, които не знаят какво е клитор. Мразя страшно много неща, адски освобождаващо е. Живея напук, напук го яздя и напук той не може да хване моят ритъм. Не ме докосва, не знам дали е заради нещастната му любовна история. Докато е над мен започвам да теоретизирам как в главата му да пипне нечия чужда гърда е изневяра.
- Искам да си ми приятел, имам нужда от приятели като теб, чувам в мъглива просъница, някъде между алкохолна мъгла и хиперстимулацията на сетивата ми.

Твърде пияна съм, за да мога да оцелея дълго и го избутвам от себе си. На сутринта искам само кафе и вода, но трябва да се оправям с каквото мога. Закусвам измежду другото, удрям си един душ и започвам поредния работен ден.

***

Билдунгсроман е термин, който идва от немски и са вид романи, които описват пътешествието на протагониста от младите му дни чак до момента, в който научава голяма житейска истина и успява в живота. Винаги съм се чудила как хората могат да проследят живота си подредено - от точка А до точка Б. Естествено, билдунгсроманите рядко са обвързани с истинския живот, всичко в тях е ценности, човече, ценности на прогнилия ранен викториански капитализъм. Просто наистина искам да се срещна с хора, чиито живот може да бъде подреден спокойно в наратив с увод, изложение, заключение и поука в една произволна, хаотична вселена, която се опитва да те убие всячески. Дали викторианците са знаели повече за моралът от нас? Или просто, когато са се чукали скришно в тъмни стаички, без да вдигат много шум (макар че кринолините винаги ми изглеждат като нещо, което вдига много шум), са можели да успокоят съвестта си пред бог, защото бог е императив? Моите спомени са хаос, много животи, част от които ми се губят и дори не е заради злоупотреба с вещества. Аз бях… всичко. Все още съм. Аз съм цялата вселена и вселената е аз.

Когато се върнах ми казаха, че съм луда. Аз мисля на три езика и е трудно, много е трудно. Купих си малка къща в покрайнините. Гледам домати, люти чушлета и люляци, и трева в малките тъмни ъгли. Суша я и я пуша, а после общувам с духовете. Духовете не ми помагат да намеря мир. Животът на село не ми помогна да намеря мир, а преди това скромната ми мансарда в големия европейски град и работата с реклами не ми помогна да намеря духовен мир, а още преди това престижното ми образование, а още преди това алкохола. Единственото време, в което се чувствам в равновесие е, докато правя секс и тичам.

Къщата ми е стара и пълна с призраци. Понякога, когато съм напушена, виждам в ъгълчето на стаята малко момиче, за което знам, че е умряло от едра шарка. Не ме е страх. Нощем чета страшни истории, за да заспя. Най-живи са на тавана. Обожавам да се напушвам там, цялото село е в краката ми, а мозъкът ми е в сладка мъгла и две-три дръпки по-късно дядо ми, бог да го прости, сяда до мен, в костюм, който е от преди времето му и ме гледа осъдително. Питам го за 50те и го питам как е съблазнил баба, но той никога не ми отговаря, може би защото по негово време за тези неща не се е говорило и той няма думите. Адски трудно е да нямаш думите за начина, по който се чувстваш, си мисля, а таванчето ми е пълно с дим, а после задрямвам свита на огромното продънено канапе, през прозореца се ширят синкаво-зелени планини, прошарени със златистото на вече ожънатите ниви, въздухът ухае на плодове и жега, а аз сънувам смисъл.

Държиш мъглата в живота си, за да не чувстваш нищо, а после натискаш всяко нервно окончание, всяка малка болчица в себе си, за да почувстваш нещо. Човъркаш се и се дисекцираш. Никога няма да бъда героиня на билдунгсроман, защото животът ми няма сюжет.