автор: milyovelchev

Обещаха утре да ме изпишат. Вече съм по-добре. Зашиха ми раните на главата, гипсираха ми ръката... Изследванията са добри.
За първи път влизам в болница. Ако искате ми вярвайте. Не ми се е налагало до сега.
След малко ще има визитация и мисля да попитам докторите... Правиха ми снимки на главата, ребрата ... изследваха ми кръвта и урината... Мисля да ги попитам...

* * *
— Мирни малко, калпазанино! Въгарец ли имаш в дупето?
Тези думи на баба Милана ме преследват цял живот.
— Какво е това „въгарец”, бабо?
— Нещо като червей — обясни баба.
— И какво прави в дупето ми? — наивно попитах и започнах да скачам на леглото.
Едно време леглата нямаха матраци, а железни пружини, проектирани нощем възрастните да спят удобно, а денем децата да скачат, като на батут.
— Ако спреш да скачаш — започна да се пазари баба — и застанеш пет минути мирно, без да мърдаш, ще ти дам един бонбон.
Застанах мирно до нея. Тогава още не познавах часовника, но когато се качих пак на леглото и скачайки попитах:
— Минаха ли пет минути, бабо?
— Четиридесет и пет секунди — отговори баба и не ми даде бонбон.
В детската ми главица тогава за първи път се породиха едни сложни мисли, като „време и пространство”, „външни и вътрешни причини”... Моите причини да скачам бяха вътрешни — имах въгарец в дупето.

През годините този въгарец много пъти ми е създавал проблеми.
В пети клас отказах да отида на бригада. По-точно, отидох, но отказах да работя. Трябваше да белим царевица в двора на ТКЗС-то. Казах, че това е експлоатация на детски труд. Нашите предци са умирали на барикадите, за да бъде премахната тази несправедливост! Веднага извикаха моите живи предци, мама и тате, но аз и пред тях не се огънах. „Защо го правиш?” — попита ме тате. „Защото съм истински патриот и комунист! — отвърнах разпалено. — И имам въгарец в сърцето.” Бях си въобразил, че въгарецът ми се е качил в сърцето и е разпалил в мен тези благородни чувства. „Имаш въгарец в дупето!” — отвърнаха в един глас възрастните и така бях разкрит.
Знаете ли какво е дирнек. Това е нещо като седянка. Тогава нямаше Интернет, а по телевизията само възхваляваха успехите на развития социализъм. Всички световни и регионални новини научавах там, на дирнека.
Секретарят на Градския комитет на Партията живееше в края на нашата улица. Случайно го срещнах един ден, когато се връщах от училище. Непотвърдената информация от дирнека и най-вече онзи въгарец бяха виновни да му река в очите:
— Не е честно да се възползвате от една самотна майка!
Първо ме хвана за ухото, но после, като взех да го разобличавам, как задоволява долните си страсти, възползвайки се от нещастието на една млада и хубава, самотна майка, започна да ме гали по главата. Дори ме предложи шоколад, за да му покажа къде живее. Заведох го, но отказах шоколада.
— Не го правя за лични облаги.
Спрях до тук. Не му казах за въгареца. Вече не знаех къде е — в ума ли, в сърцето ли...
Като се замисля, мога роман да напиша!
Завърших техникума ... сега му викат Професионална гимназия „Сава Младенов” в Тетевен. Станах горски. Първо ме назначиха за горски на Охранителен участък в едно Горско стопанство. Няма да му кажа името. Със срок за изпитание тридесет дни. „Какво да правя, господин Директор?” — запитах, както си му е редът. „Обикаляш си района – ми каза началникът, — ако видиш нарушение по Закона за горите, съставяш акт на извършителя.” На обед докладвах: „Господин Директор, обиколих поверения ми Охранителен участък. Нарушения не констатирах. След обед какво да правя?” „Пак същото.” И след обед не открих нарушители. „Господин Директор... — докладвах вечерта — Утре какво да правя.” „Каквото искаш, но да не съм те видял повече! Уволнен си!”
Защо? Какво направих?! А да ви кажа ли другите началници на Охранителни участъци какви ги вършеха през това време? Няма да ви кажа, че пак ще ме бият.
Аз не мога като тях. Имам въгарец.
В съседното горско ме назначиха на длъжност „Технически ръководител на дърводобивен обект”. Пак със срок за изпитание.
Този път изкарах цяла седмица. Сам напуснах. Дори ме молеха да остана. Как да остана?! Знете ли за какво става дума? Да кажа ли как се секат немаркирани дървета и с един превозен билет се експедира два пъти? Как се окачествяват трупите и каква кубатура се пиши?! Да кажа ли? Няма да кажа, че пак ще ме бият.
— Добре де — попита ме директорът, — другите как могат, а ти не можеш?
Казах му за въгареца, а той се опули.
— Щом е така, момче — вика, — върви и се лекувай!

Роман мога да напиша. Мога, но няма да го публикуват. Цензурата няма да разреши. Ще измислят оправдание: „Сега не е като едно време, държавата да субсидира културата. Пазарна икономика! Приходи — разходи — финансов резултат! Кой купува български автори?” От една страна са прави — хората не четат. Не четат, защото са прости. А са прости, защото не четат. Аз им го казвам ... дори цитирам Левски: „Да ти кажа, байо, твоите кривици, а ти — моите, пък, ако сме хора, да се поправим!” Аз им казвам кривиците, а те не само че не се поправят, а ме и бият. И не веднаж. Много ме бият! Последният път беше миналата неделя. Среща ме една тумба футболни запалянковци с червени фанелки. „Ти от кой отбор си? Казвай от кой отбор си!” — ревнаха срещу мен. Въгарецът в мен не ми даде да излъжа. Как ще излъжа?! Грях е това! Казах им. И ме потрошиха.
* * *
Сега лежа и чакам визитация. Мисля, като дойдат докторите, да ги питам: „Аджеба, като ми направихте толкова много снимки и изследвания ... видяхте ли го къде е? Въгарецът!” Искам да го махна! Медикаментозно, оперативно ... няма значение! На всичко съм готов! Дори, ако кажат, че няма свободна пътека... Ще си платя! Ще отида в частна клиника, в чужбина...
Ох, ама съм и аз! Размечтах се! Че от къде пари?! То това сигурно струва „майка си и баща си”! Май каквато ме е залюляла, такава и ще ме долюлее?!
Или ... не! Сетих се нещо! Ура! Измислих! Гениално! Щом ме изпишат утре ... не — още днес, веднага след визитацията ще щракна една обява във вестниците. Не — в Интернет! На английски!... И на други езици! Обявата ще гласи: „ФИЗИЧЕСКИ И ПСИХИЧЕСКИ ЗДРАВ БЪЛГАРИН ЖЕЛАЕ ДА ДАРИ СВОЯ ВЪГАРЕЦ! ТРАНСПЛАНТАЦИЯ — ВЕДНАГА! ЗАПЛАТЕНАТА ОТ ПРИЕМНИКА СУМА ЩЕ БЪДЕ ПРЕВЕДЕНА ЗА НУЖДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА.
Ще го продам! Няма начин! Мама и тате бяха търговци. От тях знам, че всяка стока си има купувач. Все ще се намери мераклия. Например в Западна Европа. Там хората са културни, ценят тези качества у човека.
Само не знам... Добре, да кажем че аз се почуствам по-добре, намеря си доходна работа, хората погледнат на мен с уважение ... може и някоя приятелка... Да предположим, че с тази трансплантация си реша проблемите и заживея нов, до-добър живот. А той? Той как ще се почувства? След като толкова години живее вътре в мен и не ме е напуснал, значи се чувства добре. Свикнал е. Харесва му. Чувства се защитен, обгрижван... И може би... Може би ме обича?! А аз да го изхвърля, като някаква непотребна вещ! Как ще се почувства? Как ще се почувствам аз, ако мен мама така ме изостави? Ненужен! Предаден! Отритнат! Аз не бих могъл да живея повече с това чувство. Ще умра! Може би и той ... моят миличък, добричък, единствен... Не! Никога! На такава подлост аз не съм способен!
Ш-ш-ш-шт! Чувам гласове и стъпки в коридора, вратата на стаята се отваря. Идват на визитация! А може би не... Какви са тези хора? Какво правят с мен? Защо така...
— Оставете ме! Защо ме връзвате? Какво ми обличате? Не искам! Помооощ! Какво говорите? Не съм луд! Какво ще правите с мен? Каква операция? Не съм луд, честен съм! И не си го давам! Добри хора, помогнетеееееее! Не го давам! Той и аз ... ние се обичаме! Дръж се, миличък! Няма да те предам! Няма да те преда... По ... моо...