автор: middleton

Привечер. Току що се беше нанесъл. Заедно подреждаха интериора, разместваха и наместваха предмети. Разминаваха се толкова близко сякаш танцуваха. Докосваха се небрежно. Усмихваха се един на друг удовлетворени от отминалия ден и успешно завършения общ проект.
Той пусна музика. Неговата музика. Създадена и излязла под пръстите му. Ритъмът резонира директно в тялото й. Вля се във вените й. Пулсираше с ударите на сърцето й. Изпълваше същността й. Размазваше я от удоволствие. Усмихваше я блажено. Светлината от звуците му я освети. Струните му вибрираха по струните й. Изпита неудържим стремеж към ръцете му, към раменете, очите му. Енергията и цялата хармония на този мъж се предаваше на докоснатото от него.
Тя изми и подсуши две чаши. Той отвори бутилка марков коняк и наля по два пръста. Течността осветяваше с медно-кехлибарения си отблясък общия им щастлив миг. Същият, който се отразяваше в очите й щом го погледнеше. Ароматът се разля по езика й, докосна небцето й. Топлината се спусна бавно и гладко по гърлото към стомаха й. Усети го целия в себе си. Погледът му се плъзваше с изкушаваща страст дълбоко вътре през ирисите й. Пареше я през дрехите. Разстоянието между тях беше жарава. Безброй червени въглени нажежиха пространството. Музиката пулсираше. Тъмносиният мрак воайорски прилепваше до прозореца. Пълнота и близост изпълниха пространството. Разменяха си щастливо подканящи се усмивки. Очите им се галеха. Дали от коняка или от концентрираната енергия, която изпълни въздуха телата им се привлякоха като магнити. Прилепнаха, плъзваха се, извиваха се, оплитаха се. Жадно се пиеха. Огън и лава, сила и мощ. Цялост в кълбо от светлина и разпръскваща се енергия.
Беше краят на есента. Есента, в която валеше. Валеше повече от любов. Валеше наситена страст. Валеше хармония. Валеше взаимност…….
В сумрака след страстта настъпи сладостна тишина, единение. Тя седеше до него и нищо не можеше да я откъсне от този мъж. Попита я как е при нея. Тя не искаше да говори. Не искаше да разваля магията. Не искаше да нарушава миговете, в които Вселената бе легнала блажено в краката им. Не искаше да се връща в реалността. Пак я попита. Отговори му половинчато. Цялата й същност се стремеше към него. Думи не бяха необходими. Само да й беше дал знак да остане. Да не я беше изпускал от ръцете си. Един поглед й трябваше. Беше готова да преобърне света за този мъж, да обърне живота си с главата надолу, да върви с него без да знае посоката. Да му се довери слепешката. Знаеше, че е готова да отдаде живота си, за да е щастлив. Да го вижда здрав и удовлетворен. Да го вижда усмихнат. Просто да е наоколо. Той беше нейният герой. Минал през житейски препятствия и успял да остане човечен. Увличащ хората с енергията на хлапак и силата на мъжкар. Справедлив и диалогичен, толерантен и разумен, решителен и великодушен. Беше шедьовър сътворен с намесата на божията ръка. Тя бе познала вътрешната му чувствителност и емоционалност, лудостта и стихията му. Бяха се доверили един друг и се бяха допуснали до дълбините на цялата палитра от душевността си. Искаше го за дълго, но беше щастлива и с малкото, което можеха да си дарят. Ценеше и беше благодарна за всеки момент и всяка емоция, които им беше дадено да изживеят.
Отдели се от него все едно режеха жива плът от тялото й. Заболя я толкова дълбоко, все едно агонизираше….
Той седеше мълчешком в мигове вечност. Краката й едва се отместиха. Облече връхната си дреха и спря на вратата. Гледаше го в очите. Продължително. Гледаше го очакващо. Гледаше го с цялата болка и тъга на сърцето си преди тръгване. Надяваше се да не са видими, за да не го заболи. Няколкото метра разстояние между тях бяха тонове неназовани чувства. Тонове безпомощност. Не я спря. Тя вървеше и не се обръщаше. Силуетът му беше пред очите й. С всяка крачка отдалечаване липсата зееше като пропаст след апокалипсис. Отдалечаваше се от него. Изгуби се като птиче след буря. Крачка по крачка се самоубиваше в тихата есенна вечер…
Ден след ден, нощ след нощ го носеше в себе си. Носеше топлината между двамата. Съвършено създадени един за друг. Плътно прилепващи части от пъзел. Птица в небе. Разтворен цвят под слънчев лъч. Бряг за вълна. Вятър и лист. Слънце и пролет. Продължение на ръцете му. Продължение на погледа му. Продължение на мисълта му. Липсата му беше бездънна празнина. Понякога вечер безмълвни сълзи се търкаляха по бузите й. В гърдите й болезнен спазъм. Опитваше да успокои вълнението си. Опитваше да се смири. Да приеме, че друг мъж е до нея. Че я докосват други ръце. Че друг свят е нейният. Че друг е неговият свят. Че ръцете му докосват други рамене и коси. Опитваха се да намерят покой. Да намерят смисъл в работата, в другите хора около тях. Живееха в светлосенки, а светлината не се заличаваше, не бледнееше. Витаеше около тях. Мислите им се преплитаха в пространството. Живееха в своите светове. Ангажирани и дейни. Опитваха да отрекат нещо, което не можеше да се отрече. Не можеше да се обясни. Тя му изпращаше обичта си. Тихо и кротко, час по час, невидимо следваше стъпките му. Нямаше разстояние, което да отдели стремежа на мислите й към него.
Подсъзнателно се отричаха и търсеха един друг. Дадено им беше да преплитат пътищата си постоянно. Намираха се отново в безкрайността от човеци. Отново се сляха и сливаха. Предпазливи и бурни едновременно. Не говореха за чувства, не говореха за бъдеще, не мечтаеха. Не си обещаваха. Радваха се на това, което имаха в моментите на цялост. Знаеха, че са общо кълбо, отдаващо и приемащо огромните им енергии. Топло като слънцето, в което двамата бяха родени.