автор: tintiri

“Без чест ли си? – Прави ти чест!”
Христо Смирненски

В живота си никак не бях се надявал
да срещна човешкия враг.
Покани ме дяволът – старият дявол –
дома си на чашка коняк…

Потайно стълбище, подскачаща крушка
и сенки, прибягващи вред.
От тясно прозорче се вмъква вихрушка
и в пазвата нагло се вре.

Почуквам. Вратата метална, във черно.
Отваря човешкият враг.
Усмивката – галеща със триизмерност,
дъхът му – на марков коняк…

И там, в кабинета, под мижава лампа
подписваме пробен контракт.
Година една (пише там) ще се трампим:
той – аз, а аз – той (т.е. “враг”).

Годината мина.
Прибирам се,
значи,
у дома и гледам:
палат!
С басейни, шезлонги,
със псета – пазачи…
Жената лежи по халат.

“Здравей, скъпа!–
викам.–
Посрещай си госта,
отдавна отсъстващ оттук.”
Тя копче натисна
и писна звук остър,
алармен звук,
звук
като чук.

С ръмжащи ченета
ме погнаха псета –
извиках за помощ –
уви:
дойде ми на помощ
момчище
напето,
простря ме,
ръка ми изви.

А после на разпита
мойта съпруга
не ще и да чуе за мен:
“Разкарай се – вика, –
намирай си друга –
беднячка!”
Заминах сломен.

Потайно стълбище, мъждукаща лампа,
във стаята дъх на коняк…
Аз моля, изисквам, държа да се трампим
отново с човешкия враг.

Пък той ме поглежда с окото зелено,
усмивката цъфва в шпалир
и тихо нарежда: “Приятелю, мене
за мен и за теб ме боли!

Така исках пак да си стана човек, а
пък пак… пак оказах се враг!
Съдбата ме сграбчи – о, участ нелека!
Но нека разкажа ти как:

В живота си хич и не бях се надявал
да стана дотолкоз прочут.
Покани ме дяволът – старият дявол –
дома си на чашка вермут.”

И…


[1999]