автор: secret_rose

Беше привечер, хладно и тихо,
и мъничко мрачно.
Бяхме седнали мълком до топлия още оджак.
От небето се спускаха капки, разкъсващи здрача -
малки светли реси, над стаения в мрака бивак.
Някой кротко запя.
За авера си заразказва.
И одун след одун загоряха в очите следи.
Песента му се скри в най - раздраните, дрипави пазви
и заглъхна от дрезгаво,
още горещо преди.
После чай ни наля. Чашка черен качак. И подаде.
И го стори с очи
от които кръвта се разрежда.
Слушай, каза ми, слушай - дъждецът е сладка награда
за сърцето жарава,
взривено с последна надежда.