Небето от слънце пробито,
застанало горе над нас,
пропуска през своето сито
лъчите с топлинен атлас.
И облаци в бели премяни
се мъчат лъчите да спрат.
А сенките земни, засмяни
през нивите пряко секат.
А вятърът леко подухва
И гали листата със дъх.
Тревата гальовно усуква
над свежия порести мъх.
И тука се пролет събужда
В полета, в гората, в реки...
А зимата- сякаш пък чужда,
се спуска по късни стрехи.
И слънце цветята разгърди-
ухае на пролет, нали?
А ЗИМАТА пак се разсърди:
до капчица тя се смали.