автор: osi4kata

Разбърква си косите есента
със връхчетата на артритните си пръсти,
очите ѝ са облачни петна,
а тя самата - стара, но чевръста.
И вятърът е нейния чирак,
размита от зори ръждиви къдри,
ще кротне нейде по обяд,
следобед скуката ще го разсърди,
ще вие безстопанствен,ще громи
разголените мършави клонаци...
По късна доба ще се умори,
ще легне в храстите да си поплаче.
Ще го прегърне кротка есента,
ще го притисне до сърцето си кораво
и рижата ѝ ласкава коса
ще го завие през нощта лилава.