автор: Alexey

Когато се събудих, той вече пиеше кафе в малката, олющена кухня. Прозорците зееха широко отворени и през тях нахлуваха ледени порои и тънки струйки гъста мъгла. По тъжните софийски улици пълзяха минувачи като крехки, дъждовни червейчета, разтягащи лепкавото си тяло по мокрите тротоари. Денят изплуваше.
Седнах на един от полусчупените столове край масата. По лицето му личаха тъмни, синкави кръгове умора и отвращение. В такива моменти ненавиждаше всяка отправена към него дума, и в ненавистта си намираше някакво вътрешно злобно задоволство, чрез което дишаше. Живееше. И ме убиваше.
- Искаш ли кафе? - попита ме той вяло.
- Трябва да вървя.
- ...Само че нямам захар. Свърши.
- Погледни ме.
Отказваше да вдигне поглед от празната, немита чаша, в която личаха лепкави следи черно кафе. Знаеше, че го пия без захар... Стоеше безмълвен известно време, а после рязко ме погледна - право в очите, нагло и насмешливо.
- Нищо ново не виждам. - озъби се той.
Обърнах се и отидох в другата стая, където малкото багаж лежеше струпан до куфарчето. Прибрах го набързо и се облякох. Навън се беше развиделило и ако побързах, можех да стигна до гарата тъкмо навреме, за да хвана предиобедния влак. Когато преди шест дни за пръв път прекрачих прага на това жилище и видях удивения му, объркан поглед, не предполагах, че ще дойде време да се моля да го видя отново. Нито пък време, в което ще призная грешката си и ще тръгна по единствения възможен път - обратно по стъпките си, към един порутен храм на остарели богове, чиито гръмотевици се препъваха в калните павета.
Разбира се, всичко щеше да бъде потулено. Освен техните отчуждени, мътни погледи, с които щяха да ме подминават, и които вече нямаше да скриват наслоилата се ненавист и вина. Връщах се навреме, за да видя разрухата на един свят, който само преди дни напуснах. Бягах - не към нещо. А от всичко.
Днес имах само белите, порутени стени и ... Самоиронията. Нея си спечелих заслужено.
Обух се и се отправих към вратата. Той ме изпрати до гарата. Вървяхме бавно, без да си кажем и дума. Около нас притичваха свити в палтата си хора, улични кучета, ровещи с муцуни в бунището и кални поточета по ръба на улицата. Пристигнахме точно навреме. Заверих билета си и се запътих към изхода. Той ме хвана за китката. Болезнено силно. И ме погледна.
- Остани. Поне до утре. Недей... - и стисна устни. Ръката му трепереше, но не отпускаше стоманената си хватка.
- Добре... - засмях се, изтръпваща от болка. - Ще се върнем и ще си сварим кафе. С много захар... И ще си легнем... Заедно.
Той също се засмя. После изведнъж стана сериозен и се обърна. Гледаше встрани, нагоре... Не гледаше изобщо.
- Не можеш ли поне за малко да зарежеш иронията? - прошепна спокойно и пусна китката ми.
Някакъв безличен глас напомняше на пътниците да се насочват към местата си.
- А извън иронията... какво остава?
После взех куфара и безмълвно се отправих към изхода. Заех мястото си и затворих очи, докато влакът плавно потегляше и ме понасяше по невидимите въздушни пътеки. Болката пулсираше в китката ми. После заглъхна.

* * *

Не го видях вече. Нито го потърсих. Години след това, когато родителите ми вече се развеждаха и се срещаха единствено в съда, заминах за два дни за София при една приятелка - отново за да избягам, но този път с двупосочен билет. Случайно мярнах една позната фигура из централните улици. Приведен и съсухрен, увит в дългия, изтрит балтон. Незнам дали наистина беше той. Може би. Затова и не го последвах.