автор: somebody

За поезия не остава време,
толкова много проза.
Сутрин работа ме поема,
без поезия ми е грозно.

Тичане, смахване, разсъждаване,
лудо, шантаво бързане.
Нуждая се от изглупяване,
по листа моливът да се плъзне.

Хора, срещи, поздрав, довиждане,
безброй ежедневни сюжети.
При чайките отивам на свиждане,
полет в небето, там ме търсете.

Ето липата светлозелена,
вятърът гъделичка листата.
Подмамват ме, а бях уморена,
хуквам на полъха по следата.

Дишам,  усещам, сълзи небето,
гали лицето ми с пръсти.
Капки живителни, от сърцето ми
покълват треви чевръсти.