автор: iren5

Гарата тука остава и тихо въздиша.
Пътници наблюдават, как тополите тичат.
Движат се бързо заешки сенки
и неясни обекти, като разхвърляни бенки.
Монотонно по пътя автобусът се носи,
с хора решаващи различни въпроси.
Някой отива на среща. Друг пък се връща
радостен, че ще бъде отново във къщи.

Внезапно, в ляво хълм се издига,
в дясно море близо до пътя пристига.
Поглед се спира на далечни смокини
и забелязва, че небето е синьо.

На изток, на запад, на север, на юг…
Кой за къде ли е...? Нали в момента е тук!
Гледки поглъща с „откривателски“ глад
и към Съдбата своя пътува,
в някое село или пък град.
...

В текста няма поука. Защо ли го пиша?
Но на път човек усеща, че диша.
Сякаш животът е път , а хората в него,
които приемат ни всякакви, с нашето его –
мили, нахални, добри или лоши,
Умни и глупави, недоволни, щастливи,
задаващи за живота различни въпроси,
Красиви веднъж, друг път пък уродливи,
Много работни или мързеливи,
Въодушевени, свежички или недоспали…
Хората в него... сякаш са нашите гари. :)