автор: mitkoeapostolov

- Мамо, мамо, кой е Шупе Георгиевски?
- Откъде да знам?
- Ами защо тогава има негова снимка в стария албум на дядо?
- Какъв албум? Я да те видя какво правиш? Хиииии! Колко пъти съм ти казвала да не ровиш из вехториите в шкафовете.
- Ама, мамо, кой е Шупе? Виж, името му го пише под снимката.
- Я да погледна?
От фотографията весело се усмихваше млад мъж в униформа с черни мустаци и брада, подпрян на права пушка кремъклийка. На главата му гордо седеше кафяв рунтав калпак.
- Не го познавам, но жената, която го е хванала под ръка е сестрата на дядо ти- Ангелинка.
- Колко е хубава!
Две принцески панделки прихващаха русите къдрици на младата девойка и откриваха светло слънчево лице, на което грееше закачлива усмивка. Момичето беше облечено в бяла рокличка и пантофки, които го караха да изглежда като ангел.
- Искам и аз да стана като нея.
- Разбира се скъпа, ще станеш.
- Какво ли се е случило с Ангелинка и Шупе?
- Не знам, скъпа, попитай дядо си.
- Добре, айде да ме заведеш при него?
- Кога, сега ли?
- Ами сега, да.
- Скъпа, седем часа вечерта е, дядо ти сигурно вече си е легнал.
- Той не си ляга преди двете мечки да се подгонят в небето, а това е чак след много време.
- Скъпа, утре имам важно посещение от чужбина. Трябва да подготвя речта си. Ще те заведа у дядо ти утре след работа.
Ани се намуси и скръсти ръчички. Майка и я помилва по главицата, целуна я по челцето и отиде в другата стая.
Малкото момиченце отново се загледа в стария албум с черно-бели снимки.
- Мирно!- прозвуча от следващата фотография на същата страница. – Строу се у голем брой!
- Кои сте вие?
Младият мъж с рунтавия калпак се обърна към Ани и се усмихна:
- Язе сум Шишман Георгиевски, но сите ми викаат Шупе.
- Ха, колко смешно говорите.
- Тоа не е смешно. Ова е различно. Ние сме македонци.
- Яяя, колко интересно! Дядо ми е разказвал как македонците и българите някога живели заедно и си помагали. А какво правите?
- Е па стегаме четата за борба.
- А с кого ще се биете?
- Со секой кой рече да ни се доага на пата.
- А за къде сте тръгнали?
- За мойот роден град Кукуш.
- Ама че странно име. Звучи ми като кокошка. А какво ще правите в Кукуш?
- Ке отвлечем моята омилена Ангелинка од жестоките и неправедни раце на татко и. Потоа ке се венчаме во Балканот. Сакаш да дойдеш да ни помогнеш?
- Ами малко ме е страх.
- Нема од што да се плашиш штом одиш со четата на наймногу найголемиот македонски войвода.
- А ще мога ли да поговоря с Ангелинка?
- Колку си посакаш, мило дете. А сега да одиме. Немаме многу време.
Ани набързо обу най-удобните си обувки, облече топлото си дядово ямурлуче и скочи в дядовия албум.
- Ова е мойот знаменосец - Яне Делчев- гордо обяви Шупе. Прави, жици, од него не се одделуваа дури за момент. Ясно?
- Ясно.
Байрактаря Яне се усмихна мило на Ани. В дясната му ръка гордо стоеше знамето на четата- от една страна млада девойка върху червен атлаз развяваше пряпорец с надпис „Свобода или Смъртъ”, а от другата ревеше златен лъв върху зелен атлаз. Под него бяха извезани думите „Долу тиранина!” Русите рунтави мустаци на знаменосеца се раздвижиха като сламата, която дядото на Ани слагаше на ягодите. Четникът я помилва с огромната си лапа. Бръкна в раницата и за изненада на детето извади от там едно малко рунтаво калпаче- също като това на войводата Шупе.
- Тоа е за моята мала керка, но сега можеш да го носиш ти.
- Благодаря- каза радостно Ани и намести калпачето на малката си главица.
- А сега напред!- извика Шупе и четата бодро пое надолу по склона на хълма към Кукуш.
- Какво е направил бащата на Ангелинка да разгневи Шупе?- полюбопитства Ани.
- Прво Шупе отишол да бара раката на девойката од него и той силно се напучени. Но го фати страв дека како войвода може да му направи нешто и со триста зора се согласи. На другиот ден, сепак, дошол да я сака и найбогатиот Грк од Солун. Татко и доброволно се согласил, но обяснил на Гркот каква е работата. За да се ослободат од Шупе, двайцата му скроиле суптилни план...
Някъде в гората пукна пушка. Яне се олюля във въздуха и залитна на една страна. Знамето се отдели от пръстите му и се свлече на земята опръскано с кръв. Десния ръкав на бялата му риза се обагри в алено. Всички останали мигновено налягаха по земята. Огледаха се внимателно, но никой не видя откъде дойде изстрела. Шупе нареди на четири двойки съгледвачи да тръгнат в различни посоки, а сам приседна до Яне.
- Я да видам!- заповяда загрижено той.
- Ништо ми нема.
Без повече да се церемони Шупе разкъса ръкава на Яне и погледна раната. Куршумът беше преминал отпред през рамото и беше излязъл през гърба без да засяга костта.
- Брзо донесете вода! Ани дойди тука!
Ани приседна притеснено до своя нов другар Яне. Шупе и подаде чисто парцалче намокрено с вода.
- Исчисти убаво раната напред и назад!
- Добре- отговори малкото момиче, въпреки че при вида на кръвта безброй малки мравки го полазиха по коремчето. То все пак събра смелост, протегна ръчицата си и грижливо почисти раната от двете страни.
- Како да спречиме крвта?- зачуди се Шупе.
- Когато аз си ожуля колянцето, дядо ми слага прах от гъба праханка и кръвта ми винаги спира.
- Браво! Тольо, Гоце, брзо трчайте и вие да найдете неколку праханки од ей онаа ливада таму.
Когато двамата четници се завърнаха с поръчката, Ани внимателно притисна гъбите над раната на Яне и кафеникава прах заваля върху кипящата кръв. Шупе и помогна да превържат рамото.
- Како нов си Яне. Айде да одиме кон Кукуш, да си земе невестата, а пак тебе доктор да те види.
- Айде!- отвърна знаменосецът по-бодро и се изправи на крака. Хвана Ани със здравата си лява ръка и топло и се усмихна.
- Благодарам!
Ани се изчерви и погледна смутено в земята. В този момент се завърнаха съгледвачите. Бяха намерили гилзи от патрони на едно съседно възвишение, но човек не бяха видели. За всеки случай Шупе им нареди да вървят малко пред четата, за да избегнат нова засада. Сам той пое знамето и групата отново се понесе надолу по склона.
- Тоа знаме- започна Яне- го уши Ангелинка од љубов кон Шупе и само за нашата чета. Таа е учителка и со помош на сите деца од училиштето го направия за една недела. Отидовме целата чета во село Корнишор на осветувањето и таму Ангелинка и Шупе се свршувачкаа, демек ветия се еден на друг. Народот дури им измисли песна:

Писмо пишува Ангелинка девица,
букви пишува до Шупе войвода:
"Дойди, либе, знаме да си земеш,
дека е знаме одамна подготвено.
Ала, либе, многу ти се молам
за байрактар мене да ме земеш,
да нишаат овой свилен байряк
низ кукушко мило, рамно поле. "

- Колко интересно! Искам и аз един ден моят мъж да е войвода и народът да пее песни за нашата любов!
Яне се засмя от сърце.
- Ке биде, ке биде.
- А какъв пъклен план са скроили бащата на Ангелинка и гърка на Шупе?
- Кога Шупе отишол да забере идна невеста две недели по свршувачката и осветувањето на знамето, татко и се преправаат дека се е во ред. Пречекал го со насмевка и го прегрнал. Потоа го поканил да влезе во гости. Она што Шупе не знаел е дека во другата соба биле скриени грчки и турски войници, на кои било нарачано да го затрият. За да не станува убиството пред очите на неговата керка, таткото на Ангелинка я испратил до чешмата да вложи ладна вода за свойот возљубен и да откине китка здравец да го закичи за свадбата. Таа со радост се согласила и тргнала, a Шупе отишол да я испрати до вратата. Во тоа време, братот на Ангелинка забелязъл дека од прозорецот на соседната соба некой сирка од зад перде и предугадил што се крои. Излегол во задната врата и земете тайно со рака на Шупе да се отстрануваат. Войводата разбрал што е работата и без да брза свърнал кон портата како се преправале дека заборавил да каже нешто на Ангелинка. Штом пречекорил прагот рипнал во шубрака. Почувствувале се тогаш войниците, ама подоцна. Пуштиле неколку куршуми од чардакот по него, но залудно. Шупе веке бил исчезнал во зелената утроба на шумата. И еве денес се вракаме целата чета да земеме момата и нема кой да ни престане!
- Дидии!- не скри учудването си Ани и намести малкото си калпаче.
Предстоящата опасност я изпълваше с вълнение. Нямаше търпение да се запознае с Ангелинка. След половин час ходене достигнаха малко хълмче, от където се показа Кукуш. Четата се събра на една поляна. Точно в този момент съгледвачите се върнаха и започна кратко съвещание.
- Градот е полн со полиция- съобщи един от тях. - Ветер не може да провее, а камоли човек да помине. А во Ангелинкината кука се сместат целата войска на чело со Енвер Паша. Свадба ке креваат со Йорго Гркот. Една баба ни донесе дека Ангелинка е целата облеа во солзи и час по час гледа кон Балканот и пак тага липа.
Помръкна лицето на Шупе. Как да спаси любимата си от коварния и баща без да бастиса дружината си? Малка сълзица се отдели от дясното му око и капна върху свития му от безпомощност юмрук. Сви се сърцето и на Ани при вида на смазания и от скръб другар.
- Не плачи, Шупе. Все ще измислим нещо. Може би аз мога да ви помогна?
- Се плашам, мило девойче дека оваа задача е невозможна дури за самовили како тебе.
- Чекай, Шупе, имам идея. Ани навистина може да ни помогне!- възкликна Яне оживено. Знаменосецът събра Шупе и Ани им подшушна нещо. Лицето на войводата светна.
- Зарем не би било многу опасно за Ани?
- Мен не ме е страх!
Шупе погледна към малкото момиченце с влажен поглед и го прегърна с бащинска обич.
- Па да биде!
След около час, Ани почука на портата на ангелинкината къща. Отвори прислужницата под зоркия поглед на група заптии.
- Што сакаш?- попита троснато тя.
- Мама ме испрати да зема учебник по бугарски язик од госпожата- отвърна Ани с предварително заучен отговор.
- Денес не може!- сопна се прислужницата и тресна вратника.
Ани почука пак. Вратата се отвори припряно, но преди да чуе гласа на прислужницата, малкото момиченце вече се беше разплакало.
- Мама ке ме претепува ако не и однесам учебникот - простена то докато едри горещи сълзи се стичаха от двете страни на руменото му лице.
Стражата се поинтересува какво се случва. Прислужницата им обясни накратко на турски език.
- Нека влезе, какво пък толкова- каза началникът на заптиите. – Няма да разваляме хубавия ден с плач я!
Прислужницата неохотно пусна Ани през прага.
- Оди по мене- заповяда и тя.
Малкото момиченце последва жената по калдъръмената пътека обсипана с разцъфнали цветя. Дворът беше пълен с войници и сватбари. От лявата страна на къщата под старата круша се издигаше бяла палатка, под която няколко солдати оживено обсъждаха нещо и пиеха кафе. От другата страна група сватбари се смееха на някаква шега. Между тях личеше едър и пълен господин облечен в лъскав черен костюм. Той засука дългите си черни мустаци и се отправи с бодра крачка към дъното на двора. Там той се спря до обсипан с цветя розов храст, пред който висок строен мъж в синя унифрма и червен фес пушеше своя чибук и подозрително наблюдаваше двора. Двамата се заговориха. От време на време мъжът в костюма хвърляше страхлив поглед зад дувара, а другият стискаше юмрук и въртеше глава сякаш се заканваше на някого.
- Што си зяпнала господин Йорго и Евер паша!- извика грубо прислужницата и подкани Ани да върви напред. – Партали како тебе никогаш нема да имаат срека да се омажи за таков старешини убавец како идниот младоженец на госпогица Ангелинка.
Ани не обърна внимание на думите на прислужницата защото в това време забеляза как около Енвер паша се затича малко момиченце на нейната възраст. То носеше алено сукманче и косата му беше хваната на две плитки вързани в края с червени панделки. Много и се прииска на Ани да си поиграят малко, но знаеше, че трябва да бърза. Чак сега забеляза, че прислужницата вече се беше качила на чардака и припряно и махаше с ръка да я последва по стълбите. Ани изтича по дървените стъпала и двете влязоха в стаята на Ангелинка. Малкото момиче с нетърпение и любопитство вдигна очичките си в търсене на ангела от снимката в албума на дядо си. Вместо това пред нея се показа една разплакана жена, свита на кълбо върху леглото. Празният и поглед беше вперен в прозореца. По двете и бузи личаха засъхналите следи от сълзи.
- Госпогице Ангелинка- запелтечи прислужницата- оваа мала калпазанка тврди дека майка и я испратила да земе учебникот по бугарски язик - избоботи тя и избяга навън по къщна работа.
- Не познавам оваа девойка - сухо отвърна учителката без да отделя поглед от прозореца.
Малкото сърчице на Ани се сви от болка и огорчение. Не си представяше така тя първата среща с белия ангел от албума. Въпреки тъгата, обаче, тя събра кураж, доближи Ангелинка и я докосна за ръката. Учителката се дръпна като попарена и щеше да изпищи, но Ани я изпревари като я хвана за дланта и пъхна малка сгъната хартийка в нея. В този момент малкото момиче се обърна инстинктивно към вратата, където червеното сукманче на дъщерята на Евер паша се вееше свободно от вятъра. Ангелинка се стресна и изпусна бележката на земята. Дъщерята на Евер паша влезе в стаята, спря се до бележката, наведе се, взе я, и я подаде на Ангелинка. Учителката преглътна нервно и пое хартийката.
- Не се грижете, нема да кажам на тато- каза момичето на български.
Без да знае защо Ани направи крачка напред и прегърна детето в червения сукман. Двете се усмихнаха и дъщерята на Евер паша излетя през вратата с летния бриз. След нея там се появи ангелинкиния брат.
- Бате, идам- прешепна младата учителка развълнувано и се усмихна през сълзи.
- Знам- отговори мъжът, приближи се и я прегърна с всичка сила, а лечебната му усмивка озари лицето на Ани.
- Дядо!- помисли си тя, но преди да успее да каже и дума, мъжът беше изчезнал от стаята.
След десет минути Ани и Ангелинка придружени от десетима заптии лъкатушеха из кривите улички на Кукуш към училището, което се намираше в края на града. Не беше останал и помен от отчаяния вид на младата учителка. Сега лицето и изглеждаше румено, а от погледът и струеше решителност и кураж. Когато достигнаха училището двете жени влязоха вътре, а заптиите останаха пред входната врата на стража. След десетина минути единият от войниците се провикна да провери защо се бавят, но училищният коридор му отговори със собственото му ехо. Заптиите влязоха и претърсиха сградата, но вътре не намериха никого. Вдигна се голяма олелия, скоро дойде и подкрепление. Започна претърсване на целия град къща по къща. Заптиите крещяха, удряха някои от хората, младоженецът сновеше нагоре надолу чорлав, разпасан и с невиждащ поглед. Евер паша строго следеше претърсването. От време на време ядно поглеждаше нагоре към балкана и безпомощно свиваше юмруци. Само дъщеря му следваше спокойно цялата процесия, подръпваше червената си рокличка и загадъчно се усмихваше.
- Йейейейе- крещяха хайдутите на хълма над Кукуш. – Да живей Ани! Ани, да живей, да живей, да живей!
- Ама како ги измами овие негативци! Браво, Ани!- викаше Шупе.
- Ами, идеята беше на Яне.
- Страв ли ви беше додека скокни прозорецот на училницата?- попита един от четниците.
- Плашев додека не видов дека Шупе ме чека одоздола. Потоа од ништо не ми беше страв.
Ангелинка се отпусна прималяла от вълнение върху гърдите на Шупе. Лицето и беше обляно в сълзи, но това не бяха сълзите на отчаяние от сутринта. От сините и очи се стичаха буйните реки на блянувано, но невъзможно щастие. Щастлива усмивка огряваше ведрото и лице. Шупе подскачаше и не можеше да си намери място от щастие. Той ту целуваше Ангелинка, ту подхвърляше Ани във въздуха, ту играеше ръченица с Яне, който като по чудо не усещаше болка в ранената си ръка.
- Айде да одиме нагоре кон Балканот да кренеме вистинска хайдушка свадба!- провикна се Шупе.
Със спокоен ход дружината се оттегли към Севдина поляна, докато в Кукуш Йоргос си скубеше косата под розовия храст в ангелинкиния двор. Бащата на Ангелинка го успокояваше тъжно, а до тях Евер паша чертаеше планове как да разбие шупевата чета. Малката му дъщеря гонеше пеперудите по двора и ги показваше на ангелинкиния брат, който с усмивка ги следеше.
A хайдутите вече три дни празнуваха на Севдина поляна, където бяха извикали специален фотограф да снеме щастливия момент.
- Приближете се еден до друг- изкомандва фотографът и Шупе и Ангелинка го послушаха.
Ани стоеше изправена зад него и се усмихваше. „Знам я тази снимка”, мислеше си тя с удоволствие. Всяка наздравица беше за Шупе, Ангелинка и Ани. Като свърши веселбата, тримата дойдоха да си вземат сбогом. Шупе взе Ани в огромната си меча прегръдка и я целуна по челото. Ангелинка я помилва по по косицата. Яне като видя каква е работата дойде при Ани и я щипна по бузката.
- Оди со здравйе, мило дете.
- Как е ръката?
- Понаболява ме, но ке помине благодарение на тебе.
Ани свали калпачето си, поклони се, и понечи да върне шапката на Яне.
- Нека остане за тебе, звездиче наше... да ти потсетува на комитските авантури.
Ани благодари горещо и се върна в стаята си през стария албум. Майка и все още седеше на компютъра и пишеше. Когато я видя с рунтавото калпаче на главата тя се обърна към дъщеря си въпросително:
- Сега пък да не си Райна Княгиня?
- Не. Аз съм лечителка от четата на Шупе, мъжът на дядовата сестра Ангелинка.
- Ами тази капа?
- Даде ми я знаменосецът Яне задето геройски спасих любовта на войводата и младата учителка от Кукуш.
- Е, поне не ти липсва въображение. Хайде да те слагам да лягаш, че очичките ти вече бляскат.
От другата стая се чу мощно- „Да живей!”
- Пак си оставила телевизора включен!
- Не съм.
И наистина когато двете влязоха в съседната стая, четирикраката дървена кутия мълчеше.
- Явно ми се е причуло.
Ани се усмихна, зави се през глава с юрганчето и засънува как е облечена в червено сукманче и гони пеперуди из ангелинкиния двор в Кукуш под топлия поглед на дядо си.