автор: Eilsun

Знам, че ще дойде това време,
за отговаряне на всички въпроси,
които ме препъват по паважите
и режат стъпките ми боси.

Време, когато ще трябва да реша
дали наистина бих посмяла
и дали желая тази смелост.
Време, когато ще трябва да броя.
Време, когато ще трябва да убивам
вчерашното през сълзи и без злост,
за да покълне утрешното, да създам...
Но бих ли дръзнала... не знам...
Очите на деня ме следват като пес,
подритван дълго по сукаците
и сякаш викат "Живей днес!
Ела в отбора на чудаците!"
Но срещам ги и чуждите очи,
които са готови да ме разпнат,
да ме забучат с мънички карфици
и щателно да ме опипат.
Да бръкнат чак до дъното, дотам,
където и сама не съм стигнала.
Отбягвам ги. И не от срам.
Не искам изкривени истини.
Това са моите въпроси, не техните, нали?
Защо да давам хляб на сити
и да ме мерят със трохи?
Защо все мен от глад да ме боли?

Чакам си моето време за истина.
За отговор дали бих дръзнала.
Но ще си струва ли накрая?
И ще си струва ли наистина...?