Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 461
ХуЛитери: 1
Всичко: 462

Онлайн сега:
:: UchenikaWAvtobusa

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕто че се събудих
раздел: Разкази
автор: tearfly

Събудих се от трясък. Огледах стаята си, колкото можех с мътния си поглед. Последното, което си спомних от снощи, беше празната бутилка от водка, която се търкаляше в краката ми, и друго празно шишенце, етикетът му твърдеше, че е бензодиазепин с минал срок на годност, който поддържаше щастлива жена ми дълги години.
Мразех водка. Но денят беше толкова скапан, че заслужаваше точно най-омразното ми питие. Почесах се по тридневната брада и се сетих, че преди да излея огнената вода в гърлото, изхвърлих самобръсначката, защото, когато идва краят на света не ти трябват самобръсначка, а една бутилка водка и една поръчана смърт, която ще те накара да забравиш всичко. Този трясък, който чух, си беше достоен за ознаменуване началото на края на света. За мен.
Не исках да чакам старостта, за да се насладя на финала на земния си път. Мисля, че изпълних мисията си. Дойдох, видях и умрях. Видях толкова лицемерие и счупени души, че не ми се завръща отново тук.
Всички хора, които имаха значение за мен и караха иначе свирепото ми сърце да се размеква от земния живот, вече бяха в отвъдното или ме бяха напуснали поради нежеланието им да слушат ежедневните ми хули за всяка една бръмнала муха и всеки един безсмислен истеричен крясък на човеците.
Жена ми ме заряза, защото бях забравил да ѝ подарявам цветя, да я събуждам с целувка и да бъркам под тениската ѝ сутрин. Оказа се, че е държала на тези ритуали, но човек се променя двадесет и пет години след брака. Все повече му правят впечатление някакви невидими точки в ъгъла на стаята, близо до тавана, докато благоверната разказва как е минал денят ѝ, как дъщеря ни сигурно си имала ново гадже.
Нищо не ме интересуваше. Нищо. И нищо не научих от живота. Очаквах много, а получих малко. Очаквах истина и борба. Моята борба. За моята истина. Очаквах разбиране. Но всеки се бореше за своето и другото не съществуваше.
Бог ми е свидетел, че опитах да се приспособя. Общувах много с хората. Имах приятели. Дори сам се изненадах от себе си. Излязох „душа” човек. Нещо, което не се очертаваше до осемнадесетата ми година, но изведнъж се промених. Станах общителен. Често разсмивах присъстващите в компанията с остроумните си шеги. Обаче странях от жените. Исках независимост. Осигурих си я. Сам си бях господар. Поради тази причина нямах нужда да се напивам заради нещастна любов, както правеха приятелите ми. Затова пък бях добър в утешаването и винаги можех да бъда забелязан в кварталното кафе, аз - пиещ чай с лимон, а срещу мен - сълзлив приятел, разливащ мъката си в чаша коняк.
Скептицизмът ми към живота доби размах на средно торнадо в Америка. Следствията бяха : малко изпочупени мечти, отнесени труд и упорство от този що духа, изкоренени очаквания и единственият оцелял – аз. Това, в което съм сигурен е, че ако отново посетя земята в следващ живот, ще спра да очаквам. Очакването е най-голямата отрова. В този се предозирах от неосъществени очаквания и не се научих да правя друго. Слабост от моя страна.
Всъщност се научих да не вярвам. Щеше да е хубаво, ако не исках обратното. Исках да вярвам. О! Как исках! Но истината беше друга и аз трудно понасях обема ѝ, което ме превръщаше в тежест за самия мен.

Тежест, която ме събуди с трясък. Огледах стаята си, колкото можех с мътния си поглед. Последното , което си спомних от снощи, беше празната бутилка от водка, която се търкаляше в краката ми, и друго празно шишенце, етикетът му твърдеше, че е бензодиазепин с минал срок на годност, който поддържаше щастлива жена ми дълги години.
Усетих се лек. Сега не гледах онази точка в ъгъла на стаята, близо до тавана, а бях точно в нея. Точката, която ме спасяваше тогава, от жена ми, ме спаси и сега. Видях тялото си проснато безжизнено на леглото. Искаше ми се тридневната ми брада да беше пораснала още малко, а след спирането на сърцето ноктите ми да продължават да растат, но илюзиите вече не подобават на новото ми състояние. Усмивката на лицето ми казваше всичко.
Освободих се! Освободих се от всички очаквания и всички истини. Къде е моята истина ли?
Сигурно някъде там. Вярвам.


Публикувано от Administrator на 04.04.2017 @ 12:30:17 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   tearfly

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

Снежинка на конци
автор: elsion
332 четения | оценка няма

показвания 41346
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Ето че се събудих" | Вход | 3 коментара (6 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Ето че се събудих
от gfstoilov (gfstoilov@abv.bg) на 31.08.2017 @ 14:46:04
(Профил | Изпрати бележка) http://gfstoilov.blogspot.com/
В живота често се допускат грешки, които тежат, щом ги осъзнаеш. Но след като се събудиш остава само лекотата на свободната мисъл.


Re: Ето че се събудих
от mariq-desislava на 04.04.2017 @ 20:54:03
(Профил | Изпрати бележка)
Много реалистично освобождение, макар че си зададох въпроса, ако сме мъртви приживе, дали после наистина започваме да живеем, изобщо катарзисни казуси поставяш.


Re: Ето че се събудих
от yoro на 04.04.2017 @ 22:48:27
(Профил | Изпрати бележка)
Понякога отегчението от живота е много по-силно от всякакво желание за продължаване да пребиваваме в него! Много реалистичен и проницателен разказ, а истините ще разберем някъде там, може би!